Лора Себастьян - Повелителката на дима

Тук горе на вахта са няколко души от екипажа, само най-необходимите, за да гарантират, че „Дим“ няма да се отклони от курса или да потъне посред нощ. Всички са с толкова замъглени погледи и така съсредоточени в задачите си, че едва вдигат очи към мен, докато минавам покрай тях.

Нощта е студена, особено с бурните пориви на вятъра, който духа в морето. Кръстосвам ръце пред гърдите си, докато се изкачвам към носа на кораба.

Навярно още свиквам да съм сама, но не вярвам някога да се наситя на всичко това: ширналото се навсякъде около мен небе. Без стени, без ограничения. Само въздухът, морето и звездите. Небето над мен е отрупано със звезди, толкова са много, че е трудно да си избереш една-единствена. Артемизия ми беше казала, че навигаторите използват звездите, за да насочват кораба, но на мен ми е трудно да си представя доколко подобно нещо е възможно. Те са толкова много, че е трудно да бъдат обхванати с разума.

Носът на кораба не е така пуст, както се надявах да бъде. Близо до бордовата ограда отпред стои самотна фигура с прегърбени рамене и се взира в океанските води. Преди още да се приближа достатъчно, за да разпозная чертите му, знам, че е Блейз. Той е единственият човек, когото съм срещала, който може да се опълчи на стихията с такава неистова енергия.

Усещам как ме обзема облекчение и забързвам към него.

— Блейз — докосвам рамото му. Топлината на кожата му и фактът, че е буден в този час, ме трогват, тласкат мислите ми в още повече посоки, но аз не им позволявам да надделеят. Не сега. Сега просто имам нужда от стария си приятел.

Изненадан, той се обръща към мен, след това ми се усмихва, макар и малко по-колебливо, отколкото преди.

Не сме разговаряли, откакто се качихме на кораба по-рано този следобед, а истината е, че част от мен се бои да говорим. Вероятно е разбрал, че съм разменила чашите по пътя ни насам, давайки му чая със сънотворното, което беше приготвил за мен. И сигурно знае защо съм го направила. Това не е разговор, който ми се иска да водя сега.

— Не можеш да заспиш ли? — пита ме той, хвърляйки поглед наоколо, преди да ме погледне отново. Отваря уста, но отново я затваря. Прокашля се. — Трудно се свиква да се спи на кораб. Заради люшкането и шума на вълните…

— Не е от това — отвръщам. Искам да му разкажа за кошмара си, но си представям реакцията му. Това е само сън , ще каже той. Не е наистина. Крес не е тук, не може да те нарани.

И така да е, трудно ми е да го повярвам. Освен това не искам Блейз да знае как Крес се е закотвила в мислите ми, колко виновна се чувствам заради онова, което й сторих. В неговото съзнание всичко е ясно — Крес е врагът. Той не би разбрал чувството ми на вина и със сигурност няма да разбере копнежа, вкоренил се дълбоко в мен. Не би разбрал колко много ми липсва тя, дори сега.

— Не ти казах за Драгонсбейн — казва той след малко, но не намира сили да ме погледне. — Трябваше да те предупредя. Със сигурност шокът е бил неприятен, да срещнеш непознат с лицето на майка ти.

Облягам се на перилата до него и двамата се взираме надолу, където вълните обгръщат корпуса на кораба.

— Вероятно щеше да ми кажеш, ако не бях разменила чашите с чай — отбелязвам аз.

Първоначално той не казва нищо и единствено шумът от морето стига до нас.

— Защо го направи? — тихо пита той, сякаш не е сигурен, че иска да научи отговора.

Не съм сигурна, че искам да му го дам, но част от мен силно се надява той да го приеме със смях и да ми каже, че греша.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя.

— Преди да напуснем Астрея, когато Ерик ми обясняваше какви са берсерките, той спомена симптомите — бавно произнасям аз.

Блейз настръхва, но не ме поглежда и не ме прекъсва, така че продължавам.

— Той каза, че лудостта им от мините се влошава, че кожата им става гореща и започват да губят контрол върху силите, които владеят. Каза още, че не спят.

Блейз потрепери и въздъхна.

— Не е толкова просто — тихо казва той.

Разтърсвам глава, за да прочистя мислите си, после се отблъсквам от перилата и скръствам ръце над гърдите си.

— Ти си благословен — казвам му аз. — Затова оцеля след мината, затова оцеля през годините след това. Не може да си… — Нямам сили да произнеса думите. Полудял от мините . Само три думи, седем срички, всяка една напълно безобидна, но заедно — така зловещи.

Толкова много искам да ми каже, че съм права, че, разбира се, няма нищо общо с лудостта на мините, че разбира се, не е фатално. Вместо това той остава безмълвен, притихнал, облегнал се на лакти върху парапета, с ръце, притиснати към гърдите му.