Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Не исках да се успивам. Бях будна през по-голямата част от нощта.

— Блейз каза, че не си се чувствала добре — прекъсва ме тя, ала самодоволният поглед, който ми хвърля, означава, че думите й са евфемизъм за нещо съвсем друго. Слуховете със сигурност са тръгнали вече.

— Добре съм. — Бузите ми пламтят. Търся начин да сменя темата. След малко кимвам към камата в ножницата на хълбока й. — За какво ти е?

Тя отпуска ръце и потокът от магия секва. Пръстите й докосват безцелно ефеса [1] * Ефес — дръжка на сабя, шпага, меч или друго хладно оръжие, често изработена от злато, сребро, слонова кост и др. — Бел. ред. на камата, както съм виждала жените в съда да си играят със своите бижута.

— Исках да се поупражнявам малко след като приключа тук — признава тя. — Нямаше много възможности да я използвам, след като премахнах твоите Сенки, така че съм позабравила.

— Ти си ги убила?

— А кой мислиш, че го направи? — изсумтява тя. — Херон казва, че е против дарбата му да причинява вреда, а Блейз не обича да си цапа ръцете, освен ако наистина не е необходимо. Вероятно би го направил, ако бях го помолила, но… — Гласът й заглъхва.

— Но на теб ти харесва да го правиш — довършвам аз.

Очите й проблясват, а усмивката й е мрачна.

— Усещането, когато си връщаш нещо — казва тя — е хубаво.

Тя понечва да каже още нещо и аз се приготвям за остър коментар как не съм могла да убия Сьорен, когато имах възможност.

— Мога да те науча — изненадва ме тя — как да използваш камата, искам да кажа.

Поглеждам към оръжието на хълбока й и се опитвам да си представя как го размахвам — не като в тунела със Сьорен, с треперещи ръце и сковаващо ме съмнение, а като някой, който знае какво прави. Спомням си дъха на императора във врата ми, ръката му, стискаща бедрото ми, пълзяща бавно нагоре. Тогава се чувствах безпомощна, не искам никога повече да се чувствам безпомощна. Отблъсквам тази мисъл от ума си. Аз не съм убиец.

— След Ампелио… Не мисля, че имам силата — казвам най-накрая, иска ми се да не беше така.

— Мисля, че ще се изненадаш от силата, която имаш — отвръща Артемизия.

Преди да отговоря, ни прекъсва приближаващ се тропот на ботуши по дървената палуба. Звукът е по-силен и отсечен, отколкото стъпките на всеки друг. Арт сигурно разпознава походката, защото някак се свива в себе си, преди да се обърне.

— Майко — ръката й отново докосва неспокойно ефеса на камата. Навик, издаващ нервно напрежение, макар че вчера бих се изсмяла на идеята, че някой може да уплаши Артемизия.

Вътрешно се стегнах и също се обърнах.

— Драгонсбейн — казах.

Висока и уравновесена, тя някак заема повече пространство, отколкото предполага ръстът й. Облечена е в същото облекло като останалите от екипажа, с изключение на обувките. Вместо обемисти работни ботуши, нейните са високи до коляното с дебели стабилни токове. Отначало се почудих колко ли практични могат да бъдат на кораб, но тя никога не се препъва, а и те й дават още няколко сантиметра височина, от което, предполагам, изглежда по-внушителна за екипажа си.

Щом очите й срещат моите, тя се усмихва, но усмивката не е същата като онази на майка ми. Тя гледа към мен, както Крес би се взирала в стихотворение, което й създава трудности в превода.

— Радвам се да видя, че вие двете се разбирате — изрича тя, но изобщо не изглежда да е щастлива. Звучи така, сякаш е леко сърдита за нещо, макар че е възможно винаги да звучи така.

— Разбира се — опитвам се да се усмихна — Артемизия беше безценна при извеждането ми от двореца и убийството на тейна. Не бихме се справили без нея.

До мен Арт стои безмълвна. Взира се в дървените дъски под ботушите на майка си.

— Да, наистина е специална. Разбира се, тя е единственото дете, което ми остана, така че за мен е особено безценна.

В тона й има нещо подмолно, което кара Арт да потрепери. Имала е брат. Беше ми казала, че с него са били в мината, че той е полудял и по-късно е бил убит от един пазач. Преди да успея да помисля за енергията между тях, Драгонсбейн рязко обръща вниманието си към мен.

— Имаме планове за съставяне, Тео. Да ги обсъдим в каютата ми.

Понечвам да отвърна, но Арт ме изпреварва.

— Ваше величество — тихо произнася тя, макар че, все още да не поглежда към майка си.

— Хм? — учудва се Драгонсбейн, макар, съдейки по начина, по който раменете й се напрягат, е чула много добре.

Артемизия най-сетне поглежда нагоре, за да срещне втренчения поглед на майка си.