Лора Себастьян - Повелителката на дима

Ноздрите на Драгонсбейн се разтварят съвсем леко и не бих го забелязала, ако не очаквах реакция. Челюстта й се напряга, преди да насили устата си да се усмихне в отговор на моята усмивка.

— Не мисля, че е необходимо, Тео — казва тя. — Повикала съм нашите най-добри стратези и дипломати. — Посочва мъжете. — Блейз и Херон са направили много за нашата кауза, но те са момчета с малко опит в тези дела.

Тъмните й очи са вперени неумолимо в моите и напрягам всичките си сили, за да не отклоня погледа си. В края на краищата те са очите на майка ми и взирането в тях ме кара да се чувствам отново като дете. Но аз не съм дете и не мога да си позволя да се чувствам като дете дори за миг. Залогът е твърде голям. Така че издържам на втренчения й поглед и не си позволявам да се разколебая.

— Те са моите съветници — обяснявам с мек, но равен глас. — И аз им вярвам.

Драгонсбейн накланя главата си на една страна.

— Нима не вярвате в нас, Ваше величество? — очите й се разширяват. — Ние сме приели присърце вашите интереси.

Мъжете измърморват съгласието си веднага след нея.

— Сигурна съм, че е така — отвръщам, като отправям бляскава, уверяваща ги усмивка. — Но ние се познаваме толкова отскоро и се опасявам, че все още нямате представа какви са моите интереси. Ще ги узнаете скоро, сигурна съм, но ще се съгласите, че нямаме време за губене.

— Нямаме — казва Драгонсбейн. — И точно затова едва ли има смисъл да издирваме други хора, когато групата, която съм свикала, е повече от компетентна…

Прекъсвам я, наточвайки думите си като кинжали.

— Ако бяхте отишли да доведете Блейз и Херон, когато помолих първия път, вместо да спорите заради самия спор, те вече щяха да са на път. А сега, искате ли да пилеете още време, докато каловаксийците събират батальон, за да ни затрият завинаги?

През последвалия, болезнено дълъг миг тя не казва нищо, но мога да усетя негодуванието, което се излъчва на вълни от нея. Издържам на втренчения й поглед, на гнева й, подклаждащ моя. Смътно осъзнавам лекия, парещ сърбеж по върха на пръстите си, но не смея да отклоня поглед от нея, за да ги видя. Усещането ми е смътно познато, така почувствах кожата си, когато се събудих от кошмара с Крес, който сънувах. Кръстосвам ръце и притискам върховете на пръстите си в ръкавите на туниката си, надявайки се, че ако не им обръщам внимание, паренето ще спре.

След известно време, което изглежда като цяла вечност, Драгонсбейн се обръща към Андерс, макар всяко мускулче от тялото й да се съпротивлява.

— Доведи момчетата — нарежда му тя с напрегнат глас. — И побързайте.

Сините очи на Андерс се стрелкат колебливо помежду ни, преди да се поклони леко към Драгонсбейн, а после и към мен. Без да пророни и дума, се забързва към вратата, оставяйки ни в неловка тишина.

В мен напира триумфът и забравям за горящите ми пръсти.

— Никак не приличаш на майка си — казва Драгонсбейн след малко.

И ей така, чувството на триумф изчезва. Думите се стоварват като тежък юмрук в корема ми, но не са толкова болезнени, колкото осъзнаването, че тя е права. Противопоставянето на онези, тръгнали срещу мен, обръщането на думите им срещу тях самите, упоритото придържане към собствените разбирания — това не са тактиките, които майка ми някога е използвала като кралица. Тя очароваше, посредничеше, правеше компромиси и даваше, където е възможно, защото имаше толкова много за даване.

Още една мисъл пронизва тялото ми, от нея ме побиват тръпки, които се мъча да потисна.

Аз не се справям с това като майка ми, правя го като императора.

Минават няколко напрегнати минути, преди Андерс да се върне, следван от Блейз и Херон. И двамата изглеждат объркани, щом влизат във все по-тясното пространство.

— Най-после — отсича Драгонсбейн, когато те застават до мен, от двете ми страни, без да промълвят и дума.

Сигурно бяха схванали какво се случва, поне отчасти. Трябва да са разбрали, че срещата е свикана без тях, че Драгонсбейн се е опитала да ги изолира. Или пък Блейз я гледа гневно по съвсем различна причина. Херон, от своя страна, не гледа никого ядосано. Погледът му е тежък и сериозен, но дистанциран. Такъв е, откакто се качихме на кораба, безпокоя се, че смъртта на Елпис тежи на съвестта му много повече, отколкото на моята. В крайна сметка, негова беше задачата да я измъкне, след като тя отрови тейна, да я доведе тук, за да бъде в безопасност на „Дим“.

Усмихвам се широко на Драгонсбейн.

— Сега, след като всички сме вече тук, можем да продължим. Отправили сме се към руините на Енгълмар, за да атакуваме Огнената мина и да освободим робите в нея.