Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Трябва да се обръщаш към нея с „Ваше величество“, особено там, където другите могат да те чуят.

Изкуствената усмивка на Драгонсбейн е като опъната тетива, готова да се скъса.

— Разбира се, права си — отвръща тя, макар думите да звучат като по принуда. Обръща се към мен и едва доловимо се покланя. — Ваше величество, присъствието Ви е особено желателно в моята скромна каюта. Така по-добре ли е, Артемизия?

Артемизия не отговаря. Бузите й са аленочервени. Погледът й отново е забит надолу.

— Ще дойда — казвам на Драгонсбейн, за да отклоня вниманието й, преди да е превърнала дъщеря си в купчинка прах.

Драгонсбейн ми хвърля неодобрителен поглед, а после насочва обратно очи към Артемизия.

— И бях ти възложила да се справиш с теченията до пладне. Имаш още един час, ако смяташ, че можеш да се справиш.

Предизвикателството в гласа й е очевидно и Арт стиска челюсти.

— Разбира се, капитане — отвръща тя и пак вдига ръцете си към морето.

Без да каже дума повече, Драгонсбейн се извръща и ми прави знак да я последвам. Удавям погледа на Артемизия и се опитвам да й се усмихна окуражително, но не мисля, че тя го забелязва. За първи път, откакто я срещнах, тя изглежда отчаяна.

Веднага щом прекрачвам прага на каютата на Драгонсбейн, ми се иска да бях помолила Арт да дойде с мен. Желанието ми е егоистично, тя очевидно нямаше търпение да се отърве от присъствието на майка си, но въпреки всичко ми се иска да е тук. Двамата мъже, които чакат там, са изцяло предани на Драгонсбейн и имам усещането, че съм попаднала в капан. Не е, както се чувствах около императора и тейна — като агне в бърлогата на лъва, по думите на императрицата — но не е много по-различно. В тази стая нямам съюзници.

Аз съм кралицата , напомням си и изправям рамене. Аз съм съюзникът на самата себе си и това ще е достатъчно.

Мъжете се изправят тежко на крака, когато ме виждат, макар че може би демонстрацията на почтително отношение всъщност е отправена към Драгонсбейн.

Ериел, малко по-възрастен от Драгонсбейн, с изцяло червеникавокафява брада и никаква коса на главата си, предвожда флотата на Драгонсбейн — корабите „Дим“, „Мъгла“, „Прах“, „Мъглявина“ и още половин дузина по-малки кораби, чиито имена ми е трудно да запомня. Предишната вечер ми разказа, че е загубил лявата си ръка в битка преди няколко години. Оттогава на нейно място има полирано черно дърво с издялани пръсти, свити в юмрук. За повечето войници загубата би означавала оттегляне от флотата, но необикновените стратегически умения на Ериел го правят безценен, въпреки че не може повече да се бие. Малката армия на Драгонсбейн се е опълчвала срещу три пъти по-големите по численост каловаксийски батальони, до голяма степен благодарение на внимателното планиране на действията заедно с капитаните на другите кораби.

До него е Андерс, дребен благородник от Елкорт, избягал от лесния живот преди две десетилетия, когато бил тийнейджър, в търсене на приключения. И със сигурност ги е намерил. Вчера ми разказа как едва е оцелял през първите няколко години, тъй като нямал никакви умения и не разбирал особено от пари. Животът му не бил забавление безкрай, както някога си представял, и трябвало да се бори за прехраната си — да открадне дори, ако нуждата го притисне. Така той проправял пътя си с кражби от една страна в друга, а по-късно обучил други да крадат вместо него. Когато се отегчил от всичко това, решил, че иска да стане пират и така попаднал на кораба на Драгонсбейн.

— Може да седнете — казва Драгонсбейн, преди да имам възможност да кажа нещо.

Може би Артемизия беше права да поправи майка си, че се обръща към мен с Тео. Може би Драгонсбейн нарочно подронва авторитета ми. Тя едва ли ще има проблеми с тези двамата. Макар да се държаха изключително учтиво с мен, откакто се качих на борда, за мен няма никакво съмнение, че не отговарям на представата им за бунтовническа кралица на Астрея.

Но съм била подценявана от далеч по-плашещи хора и за първи път не изпитвам необходимостта да се свия в себе си, за да не ме забележат. Напротив, изправям се в целия си ръст, нищо, че Драгонсбейн в нейните ботуши с масивни токчета ме прави да изглеждам малка.

— Благодаря, че се срещате с мен — казвам и кимвам последователно и към двамата мъже, преди да обърна внимание на Драгонсбейн, предизвиквайки я да коригира моята увереност. Усмихвам се сладко. — И ти благодаря, лельо, че уреди тази среща. Време е да обсъдим следващите си действия. Ако някой от вас би бил така любезен да намери Блейз и Херон също?