Лора Себастьян - Повелителката на дима

Ериел се прокашля, гледайки към мен с известна предпазливост.

— Бих препоръчал да не се предприемат тези действия, Ваше величество — казва той с дрезгав глас и акцент, който не мога точно да определя. Думите му звучат едновременно мелодично и застрашително. — Казано по-просто, директният сблъсък с каловаксийците с малкото воини, с които разполагаме, ще е глупав и неразумен ход. Ще ни унищожат с лекота, без значение какви стратегии ще приложим. Те просто ни превъзхождат за едно такова начинание.

— С това се съгласихме, преди да приема помощта ви — казвам, поглеждайки Ериел и Драгонсбейн. Отново усещам, че се разгневявам.

— Ключът е — подхвърля Андерс — да съберем повече сили. — Елегантният му начин на изразяване не е съвсем заличен от годините на кражби и пиратство.

Блейз изсумтява подигравателно.

— Повече сили? Как не се сетихме за това? Защо Ампелио не се досети например? Това щеше да ни спести толкова неприятности. О, чакайте, всъщност помислихме за това. Никоя друга страна няма да се опълчи на каловаксийците.

— Няма да го направят само защото имат добро сърце. Останалият свят се страхува от императора твърде много, за да ни помогне, затова ще трябва да ги компенсираме за усилията — заявява Драгонсбейн, насочила очите си в мен. — И предполагам, че единственото нещо, което искат от нас, е онова, което Ампелио не би изтъргувал за нищо на света.

Устата ми пресъхва.

— И това е?

— Ти — отвръща тя простичко. — И по-точно, да даде ръката ти.

— Кралиците не се омъжват — казва Херон, изглеждайки поразен от самата мисъл. Благодарна съм му, тъй като не съм в състояние да кажа каквото и да било.

— Нека не се преструваме, че подобно положение е нормално, скъпи — казва Драгонсбейн. Херон се извисява над нея кажи-речи с половин метър, но въпреки това думите й звучат така, сякаш говори на дете. — Смятам, че Тео може да загърби гордостта си за доброто на родината си.

— Не става въпрос за моята гордост — боря се гласът ми да остане спокоен и да скрия надигащата се паника в гърдите ми. — Тези мъже не се интересуват от мен, те просто искат част от Астрея и нашата магия.

Драгонсбейн свива рамене, сякаш това е някаква незначителна подробност.

— Ако позволим на каловаксийците да продължат да я притежават, няма да остане никаква магия. — Тази жертва е необходима.

— Лесно ти е да го заявиш, като се има предвид, че ти нищо не жертваш — отвръщам хапливо.

— Ние не знаем дали това е необходимо — казва Блейз, преди Драгонсбейн да ми отговори. — Съществуват и други възможности…

— Като например? — повдига вежди тя.

— Дори не сме използвали още принца за постигане на целта ни. Ако го разменим срещу една от мините…

— За съжаление, разузнаването ни съобщи, че той не е заложникът, на когото се надявахме — намесва се Ериел. — Императорът не си го иска обратно. Смята го за заплаха и враг. Направили сме услуга на императора, като сме го „отървали“ от принца. Вече е разпространил слухове, че принцът доброволно е тръгнал с вас, Ваше величество.

Не е далеч от истината , мисля си аз.

— Значи няма да го използваме като заложник — гласът ми звучи отчаяно дори в моите уши. — Планът винаги е бил да го използваме като клин между баща му и каловаксийците. Убийството му и набеждаването на един от пазителите на императора имаха за цел да се предизвика хаос в двореца, но не виждам защо да не представим историята за бягството му в подобна светлина.

— Императорът ще се погрижи останалата част от придворните да го смятат за предател — казва Блейз, макар да не ми противоречи, само следва мисълта ми, предоставяйки ми възможност да реша проблема.

— Но придворните видяха как Сьорен се опълчи срещу баща си по време на пиршеството — казвам аз. — Ще са пълни глупаци да приемат думите на императора за истина. Ако има начин да прибавим още слухове към какофонията, бихме могли да променим историята. Да ги накараме да мислят, че Сьорен не ги е изоставил, а че може би императорът го е осъдил на изгнание. Придворните ме чуха да обвинявам императора в убийството на императрицата. Сигурно и за това се носи мълва там. Няма да е трудно да обърнем слуховете срещу него, стига да разполагаме с правилните хора, които да ги подшушнат в подходящите уши.

Блейз кимва бавно, преди да се обърне към Драгонсбейн.

— Разполагаме ли с такива хора?

— Имам шепа шпиони — внимателно признава тя. — Но те донасят информация на мен, не се бъркат в работите на двореца. Това е единствената причина да не са открити и да ги запазя живи толкова дълго.