Лора Себастьян - Повелителката на дима

Не е проблем да си намерим празна маса в ъгъла, далеч от ушите им. Оставям го известно време да се храни мълчаливо, втренчен в храната си, за да избегне погледа ми. Херон, когото познавах, никога не би ме пренебрегнал, щеше да го сметне за непочтително. Давам си сметка, че няма нищо неучтиво в това сега. Той се страхува от мен. Дали не си мисли, че го обвинявам за смъртта на Елпис?

Изкашлям се. Може би ако му кажа моята тайна, той ще се почувства по-добре с неговата.

— Имах възможност да убия Сьорен — започвам аз. Той спира, късчето сушено месо остава на половината път към отворената му уста. — Бях опряла ножа в гърба му, преди да разбере какво става. За него нямаше изход. Аз го знаех, той също го знаеше. Дори ми каза да го направя. Подтикваше ме да го сторя. Мисля, че искаше да го убия. Навярно смяташе, че това ще ни направи квит. Но не можах.

Най-сетне той вдига поглед към мен, непроницаемо изражение. Продължавам:

— На никого не съм го казала, дори на Блейз. Сигурно той и Арт си мислят, че не съм имала възможност, но аз имах. Просто не бях достатъчно силна да го направя. Хубаво е, че мога да го кажа на някого.

Херон дъвче бавно месото и гледа в чинията си. Отчупва крайче от сухара, после го разчупва на две.

— Разказах ти за Леонидас — тихо казва той. — Срещнахме се във Въздушната мина, когато ни откараха там за първи път, веднага се сприятелихме. Той беше единственото нещо, което правеше оцеляването поносимо. Беше там, когато убиха майка ми пред очите ми. Беше там, когато сестра ми не успя да стигне нормата и я откараха в долната кариера. Беше там, когато донесоха обратно тялото й. Аз бях там, когато взеха брат му, после и най-стария му приятел. Държахме се един друг и плакахме и някак в онова грозно, кошмарно съществуване намерихме любовта. Не беше като приказките, които родителите разказват на децата си за романтично влюбване и безкрайно щастие, но беше любов. Тя беше всичко онова, заради което продължавах да ставам сутрин.

Натрошава крайчето сухар с палеца си, очите му остават блуждаещи и присвити.

— Симптомите се появиха постепенно, но ние и двамата знаехме какво означават. Кожата му гореше при допир, сякаш непрекъснато има треска, спеше все по-малко и по-малко, докато накрая престана изобщо. Никога не говорехме за това, избягвахме темата, но го криехме от пазачите, доколкото можем. За известно време успяхме, но не може да се крие завинаги лудостта от мините.

Значи това, което му тежи, няма нищо общо с Елпис. Навеждам се към него.

— На място ли го убиха? — задавам въпроса с надеждата да са го сторили. Тогава поне смъртта може да е бърза, по-малко мъчителна. Милостиво убийство, макар да знам, че каловаксийците не са способни на милост.

Херон обаче поклаща глава, преглъщайки.

— Отведоха го. За да го екзекутират, казаха. Но сега знаем, че може да не е истина.

В стомаха ми се надига жлъч. Може да са го изпратили да се бие като берсерк, но има и по-жестока участ. Правеха се експерименти, аз самата видях как ги приложиха върху последните трима пазители на майка ми, които бяха държани в тъмниците на двореца цяло десетилетие. Източваха им кръвта, ампутираха им пръстите, срязваха им кожата. Възможно е Леонидас да е бил подложен на същото, но никога няма да кажа това на Херон.

— Бих се с пазачите, когато го отвеждаха. Дори повалих един в безсъзнание. Така че ме хвърлиха в долната кариера — продължава той и потреперва. — Надявам се никога да не видиш подобно място. То ме преследва в кошмарите ми. Имаше засъхнала кръв по стените и знаех, че тя може да е на сестра ми Имоген. А миризмата на сяра и разложено е толкова остра, че никога не свикваш с нея. Когато доведоха и други, писъците им пронизваха стените на галерията, но аз никога не виках. Свивах се на кълбо и чаках смъртта.

— Нищо не ми беше останало — продължава той и се навежда през масата, за да обхване ръцете ми с много по-големите си длани. Изражението му е странно, не е ужас или тъга, както очаквах да бъде. Напротив, той е озарен от надежда за първи път, откакто го срещнах.

— Тогава боговете ме благословиха и Озам ми даде своя дар. Мислех, че е дарба, с която да си отмъстя, но ако всъщност ми е дадена, за да го спася?

— Смяташ, че Леонидас може да е жив.

— Възможно е. — Ръцете му стискат още по-здраво моите. — Така и не почувствах, че той наистина е мъртъв. Никога не е изглеждало реално. Знам, че щях да усетя, ако е мъртъв.

Част от мен иска да му каже, че това невинаги е така, че все още чувствам как майка ми е жива, макар да гледах как умира пред очите ми. Чувството не е доказателство. Не мога да понеса да убия малкото надежда, която е намерил, но не искам и това късче надежда да го съсипе, когато не го доведе до нищо.