Лора Себастьян - Повелителката на дима

Той ухае на Астрея, като подправките и домашното огнище, като вкъщи.

— Искам те — прошепва той, думите му са несигурни.

Прокарвам върховете на пръстите си по ръцете му, думите, с които аз искам да отвърна, засядат в гърлото ми.

Преструвам се, че спя, когато Блейз тръгва за вахтата си, опитвайки се да не обръщам внимание на безпокойството, което ме е обхванало. Тази нощ ще видя Сьорен и макар че искам да се самозалъжа и най-голямото ми притеснение е да не ме хванат, това не е така. Последния път, когато го видях, бях го предала, а той беше ми казал, че ме обича, въпреки това. Не, не ме обича. Не може да ме обича. Но нещо ми подсказва, че тази среща няма да е приятна.

Направих това, което трябваше , казвам си и въпреки че може да е самата истина, тя не намалява вината, която се прокрадва в мен.

За щастие, не ми се налага да мисля дълго за това, защото Херон пристига и почуква толкова леко, че едва го чувам. Пропъждам от съзнанието си думите на Блейз, отмятам завивките и скачам от леглото.

— Влез — извиквам и нахлузвам ботушите си.

Вратата се отваря широко, а после отново се затваря и щях да си помисля, че е вятърът, ако не знаех кой е.

— Каза ли на Блейз какво ще правим? — пита Херон, очертанията му блещукат в сумрака. Висящата обица с въздушен скъпоценен камък, която откраднах от Кресцентия, сега е закачена върху плата на ризата му, точно над сърцето му като значка. И защото е поставил обицата там, малките й ясни камъчета греят в тъмнината и излъчват достатъчно светлина, за да видя за малко лицето на Херон, набраздено от тревога и мрачна надежда.

— Ти би ли му казал? — питам в отговор, докато се мъча да завържа връзките на единия си ботуш, а после и другия, преди да наметна пелерината си върху нощницата. — И двамата знаем, че той ще се опита да ме разубеди. Никой не трябва да ме вижда, че отивам там.

Херон ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и когато я хващам, пръстите ни, които се докосват, започват да избледняват, невидими за очите, остава само усещането за изтръпване, сякаш са заспали. Изтръпването пропълзява нагоре по ръката ми и тя също изчезва заедно с ръката на Херон. Раменете, телата, главите и краката ни също изчезват и стаята изглежда празна, а цялото ми тяло жужи.

— Няма да мога да го задържа върху двама ни дълго, така че по-добре да тръгваме — казва той, премествайки ръката си, така че пръстите ни да са свързани, преди да ме издърпа през вратата и да я остави да се затвори след нас.

Вървя плътно до него, докато бързаме надолу по коридора, пъргаво заобикаляме малкото членове на екипажа, движещи се енергично наоколо.

Двама от тях трябва да са ни усетили, докато минаваме: оглеждат се несигурно, страх пропълзява по гръбнака им, сигурно си представят духове, но си казват, че е вятърът.

Имам само бегла представа къде държат Сьорен, но Херон знае пътя доста добре. Въртим се надолу по коридори и разнебитени спираловидни стълбища. Аз само трябва да го следвам и да се опитвам да не мисля твърде много за Сьорен.

Само ще му задам някои въпроси , напомням си аз. Няма да говорим за предположението му, че Блейз е полудял от мините, или за намеците му, че може би имам истински чувства към него самия.

Нямам. Може би някога съм имала, преди да поведе хората си да изколят хиляди във Вектурия. Преди да разбера какъв е всъщност. И докато тези мисли минават през главата ми, знам, че истината не е точно такава. Не, не го обичам, но не съм безразлична към него. Не искам да го виждам във вериги. Не искам да знам, че аз съм тази, която го окова.

Двама мъже стоят на стража пред вратата в дъното на последния коридор, и двамата държат грубо изработени копия встрани и изглеждат задрямали. При вида им цялото ми тяло се напряга, макар че не би трябвало да съм изненадана — няма начин Драгонсбейн да остави Сьорен неохраняван.

Херон усеща паниката ми и стиска ръката ми, преди да издърпа пръстите си от моите. Премества дланта ми под лакътя си. Продължава да върви към тях, което ме кара да си мисля, че има някакъв план. После излиза от сенките и оставя невидимостта му да избледнее, появява се пред пазачите изневиделица и ги стряска.

Очаквам видимостта да разкрие и мен, поток от тъпи извинения прииждат към устните ми, но оставам невидима. Държа се здраво за ръката му, а сърцето ми ще се пръсне в гърдите ми.

— Добър вечер — казва Херон, като кима на двамата поред.

— Искаш да го „гръмнеш“ ли? — пита единият от тях.