Лора Себастьян - Повелителката на дима

Не съм сигурна какво иска да каже, но Херон само кимва.

— Десет минути само — казва той.

Двамата пазачи отстъпват встрани и пускат Херон да мине, аз съм на половин крачка след него и се опитвам да разгадая смисъла на думите.

Да го „гръмне". Не е това, което си мисля. Не може да означава това. Драгонсбейн никога не би го позволила, но като се замисля, може и да го направи. Херон обаче щеше да каже, ако знаеше. Щеше да се опита да го предотврати. В това съм сигурна. Но когато вратата се затваря след нас и очите ми свикват със слабо осветената стая, стомахът ми се свива.

Сьорен се е свлякъл до отсрещната стена, над главата му има амбразура с големината на дланта ми, единственият източник на свеж въздух. Тежки, ръждясали окови са заключени около китките му, върху кожата му около тях има засъхнала и прясна кръв. Облечен е със същите дрехи, които носеше последния път, когато го видях, но сега са разкъсани и кървави. Нищо не е останало от начина, по който изглеждаше само преди два дни, късо подстриганата му коса е по-скоро тъмночервена, отколкото руса, а лицето му е покрито със синини и отворени рани.

Не повдига глава, когато ни чува да влизаме, макар че звукът го кара да трепне.

На пода до него има дървена дъска, чийто край е покрит с кръв.

В гърлото ми се надига жлъч и аз се отдръпвам от Херон и така прекъсвам връзката ни. Обръщам се и повръщам в ъгъла, изпразвайки стомаха си. Усещам Херон зад мен, той предпазливо вдига ръка, за да докосне рамото ми, но аз го избутвам.

— Знаел си за това — процеждам през зъби. Дори с гнева и гаденето, измъчващо тялото ми, аз си давам сметка за пазачите от другата страна на вратата. Очите на Херон не се откъсват от моите, не се снишава от гнева ми. Оставя се да го залее.

— Да.

Не звучи като Херон, когото познавам. Сякаш е бил прекършен на две нащърбени половини, достатъчно остри, за да пуснат кръв. Преглъщам новия прилив на гадене, който ме връхлита, и притискам с ръка стомаха си.

— Взимал ли си участие? — питам, но не съм сигурна, че искам да знам отговора.

— Не — отвръща той и аз въздишам с облекчение. — Макар че беше примамливо.

— Ти не ми каза…

— Същото е, което сториха на теб, Тео.

Но не и Сьорен , мисля си, макар да знам, че това е слаб довод. Разбирам как се е случило, как толкова много хора на този кораб са поискали да дойдат тук и да изкарат яростта и скръбта си върху единствения човек от всички отговорни за нещастията им, до когото имат достъп. Разбирам желанието да си върнеш нещо от каловаксийците, разбирам го, наистина, но не е правилно.

— Тор… Теодосия? — гласът на Сьорен е пресипнал и дрезгав, малко по-силен от шепот. Опитва се да повдигне глава, но се свива от болка и я оставя да клюмне отново. Блъсвам с рамо Херон, забързвам към Сьорен и се свличам на колене до него. Имаше време, когато го мразех толкова много, че исках да го убия — и почти го направих, но това е нещо съвсем друго. Зная всичко за кръвта по ръцете му, за животите, които е отнел, за войните, които е водил срещу невинни хора. Не съм простила или забравила това и не мога да си представя, че някога ще успея. Може би той заслужава такова отношение. Може би това му се полага. Може би това е справедливостта.

Но това не е светът, в който искам да живея.

Посягам да докосна лицето му, но той се свива.

— Тео — казва Херон зад гърба ми, но не съм сигурна дали това е предупреждение, или опит за извинение.

— Ти ще го оправиш — заявявам с треперещ глас, без да поглеждам към Херон. — Използвай дарбата си. Излекувай го.

— Не — отвръща той.

— Това не беше въпрос — отсичам през рамо. — Това е заповед. От твоята кралица.

Херон притихва за момент.

— Не — повтаря той накрая, но не звучи толкова сигурен.

— Приеми го като начин да постигнеш целта си — изричам през стиснати зъби. — Ти се нуждаеш от мен, за да получиш отговори, а аз няма да ти ги дам, докато той не бъде излекуван.

— Ти знаеш какво е направил, Тео — отвръща той. — Знаеш кой е той.

— Да. Но зная също, че ние сме по-добри от тях. Трябва да сме по-добри, иначе какъв е смисълът от войната, която водим?

Той отново се колебае.

— Ако го излекувам, те отново ще направят същото.

— Аз ще ги спра — заявявам, макар да не съм сигурна как.

— Майката на Елпис намираше някаква утеха тук. Нима искаш да й я отнемеш?

От очите ми напират сълзи и бързам да ги изтрия.

— Излекувай го — казвам отново — или няма да получиш отговорите, които търсиш.