Лора Себастьян - Повелителката на дима

Херон издишва шумно, прикляква от другата страна на Сьорен и взема сакатата, счупена ръка в своите.

Когато изцелителната сила на Херон потича в тялото му, Сьорен се насилва да отвори очи и среща моите. Толкова много болка има там, че оставам без дъх.

— Ще оправя това, Сьорен. Обещавам.

Не бива да давам обещания, които нямам представа как ще спазя, но думите се изплъзват, преди да мога да ги спра.

— Н-н-не е толкова лошо — опитва се да се усмихне той. — Можеше да е по-зле.

От докосването на Херон разкъсаната кожа по китките на Сьорен се възстановява и изглажда под тежките окови, синините, покриващи по-голямата част от кожата му, пожълтяват, а после избледняват съвсем. Счупените кости на лицето му, разцепената устна, черните кръгове около очите — всичко се променя пред очите ми, сякаш са минали седмици. Когато Херон приключва, Сьорен почти заприличва на себе си. Ала няма начин магически да се излекува изтощения вид на устата му или начина, по който очите му са хлътнали дълбоко в бледата му, с нездрав вид кожа, подчертани от груби лилави полумесеци.

— Ти искаш нещо — казва тихо той, мъчейки се да се поизправи. Херон не довърши изцяло излекуването му и той все още се присвива от болка. Натъртени ребра може би.

— Нямах представа, че е така — казвам му аз. — Никаква идея.

Сьорен ме гледа недоверчиво, преди погледът му да се смекчи.

— Това е война — казва той. — Така става. Твоят приятел е прав. И двамата знаем, че съм извършил по-лоши неща.

Не мога да го отрека. Мисля си как е използвал берсерки във Вектурианската битка. Мисля си как след загубата на битката е заповядал да бъдат унищожени вектурийските хранителни запаси при оттеглянето на войските. Колко ли народ умира сега от глад, след като зимата е сковала земите им и няма нова реколта? Може би това е някаква справедливост, единствената, която хора като майката на Елпис са в състояние да постигнат.

Разумът ми казва, че в това има смисъл, но аз съм била на неговото място. Помня как императорът ме биеше всеки път, когато други астрейци му създаваха проблеми. Само преди седмица аз платих за смъртта на каловаксийците във Вектурийската битка. Приликата е голяма, макар да знам, че не е.

— Какво искаш? — запитва ме Сьорен. — Не си дошла тук, за да ме съжаляваш.

Не те съжалявам , ми се иска да му кажа. Била съм там, където си ти сега, и знам, не никой не заслужава това, дори и ти, с подгизналите ти от кръв ръце. Но не мога да кажа нищо от това, не и в присъствието на Херон, който ме слуша. Стискам устните си в тънка линия и се стягам, като оставям лека дистанция помежду ни.

— Какво знаеш за берсерките? — питам го аз. — Какво се случва между мините и бойните полета?

Кървясалите очи на Сьорен шарят между мен и Херон.

— Пазачите в мините изолират онези със симптоми на лудост. Понякога някои от тях са твърде болни, за да бъдат използвани в битка, или телата им са твърде слаби. Екзекутират ги на място. Понякога някои от тях проявят признаци на дарба вместо на лудост. Тях ги държат някъде отделно.

— За експерименти — казвам.

Сьорен кимва и преглъща, гледайки настрани.

— Не обичам да мисля за това — думите му се чуват съвсем слабо.

— Леонидас нямаше дарба — казва тихо Херон. — А когато пазачите го разкриха, той не беше на себе си, вече не можеше дори да стои без чужда помощ. Успяхме да го скрием доста дълго.

Сьорен не казва нищо, само поклаща глава.

— Ти си го убил — Херон избърсва бузите си с опакото на дланта си, за да улови сълзите, стичащи се по бузите му, без да разбера дори, че плаче.

— Не съм — казва Сьорен, — но пазачите сигурно са го направили.

Случва се толкова бързо, че нямам време да реша как да реагирам. В първия момент Херон се вцепенява от шока, а в следващия се нахвърля на Сьорен, а аз се озовавам между тях, закривайки Сьорен, изобщо дори не съм сигурна, че заслужава защита.

Слагам ръцете си върху раменете на Херон и макар да знам, че той лесно може да ме събори, не го прави. Погледът му е убийствен и изпълнен с ненавист, чувства, които не съм виждала преди у него.

— Тео, отмести се — казва той през стиснати зъби.

— Не — произнасям думата внимателно, така че да изглеждам по-силна, отколкото се чувствам. — Това няма да помогне на никого.

— Няма как да знаеш, а аз искам да го разбера за себе си — казва Херон.

— Прав си — преглъща Сьорен. — Няма значение, че не съм го извършил аз, защото стоях там, докато се случваше — не само на него, но и на хиляди други. Аз ще сложа край на това.