Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Дори и наполовина — отвръща тя, преди да замълчи. — Но пък може да е начало.

Обмислям казаното от нея за момент. После заявявам:

— Каквото и да има между теб и майка ти, трябва да се справиш с него.

Артемизия се поколебава, после кимва. Поглежда настрани и захапва долната си устна.

— Тя те подценява и това е предимство, което може да е в твоя полза, но не бъди дотолкова глупава, че да допуснеш същата грешка. Не подценявай онова, на което е способна.

Крес стои от другата страна на ръждясалите решетки на килията, стиска ги с мъничките си, бели като кости пръсти. Сега стига едва до кръста ми, макар част от мен да знае, че тя винаги е била малко по-висока от мен, малко по-възрастна, малко по-мъдра. Вече не е — тя е дете с кръгло личице и жълта коса, сплетена на две плитки, които висят покрай раменете й. Очите й са широко отворени и изпълнени със загриженост.

— Добре ли си? — пита ме тя, произнасяйки каловаксийските думи бавно и ясно, за да мога да ги разбера. Начинът, по който ги изрича, отеква някъде дълбоко в мозъка ми, съвсем недоловимо. В стомаха ми се спотайва далечна, позната болка, но е погълната от облекчението, което изпитвам, когато я виждам.

Мисля си, че би могла да е Евавия, богинята на сигурността, но и тази мисъл не я чувствам като моя. Не съвсем. Но няма значение. Всичко, което знам, е, че се нуждая от помощ, че се давех и ето я — отчаяна, задъхана глътка въздух.

Крес се пресяга през решетките, малките й пръстчета се увиват около китката ми. Боря се да не се разплача от облекчение.

Усмивката й става по-широка и разкрива зъби, остри като копия. Изненадана, се отдръпвам, отстъпвайки само колкото да не ме достигне.

Едно сиво петно на гърлото й се разраства и разпростира, докато цялата й шия не става обгорена черна кожа. Опитвам се да отстъпя още крачка, ала гърбът ми се удря в студения, влажен камък.

Крес се хваща за пръчките на решетката отново, но този път те се стопяват от нейния допир. Тя върви към мен с протегнатите си малки ръчички, с длани в яркочервено от пламъците, облизващи върховете на пръстите й. Прикляквам и се притискам към стената, отчаяно се мъча да избягам от нея, но няма къде да отида. Тя сигурно също го разбира, защото спира точно пред мен и се навежда към ухото ми.

— Сърцата ни са сестри, Тора — прошепва тя, въртейки горящата си ръка малко над гърдите ми. — Искаш ли да видим дали си приличат?

Събуждам се от собствените си писъци, обръщам се и заравям глава във възглавницата, за да ги заглуша. Усещам празното пространство до мен, възглавницата е още топла. Блейз трябва да си е тръгнал само преди минути. Дишам дълбоко, за да се успокоя, затварям очи, но веднага ги отварям отново — под клепачите ми дебне гротескната усмивка на Крес. Чаршафите, увъртени около краката ми, са подгизнали от пот. Отнема ми време да се измъкна от тях. Плитката, на която бях сплела косата си снощи, се е разплела, по челото и бузите ми са залепнали косми.

Разтреперана, ставам на крака и пресичам каютата до легена в ъгъла, наливам малко вода от каната до него и наплисквам лицето и шията си. Водата е студена като лед, но едва успокоява призрака на огъня, който чувствам да лази по кожата ми.

След като подсушавам лицето си с една износена хавлия, се обръщам към леглото и едва успявам да заглуша писъка си. Там, съвсем ясно върху белите чаршафи има два черни отпечатъка от ръце с размерите на моите.

Просто сенките на съня ми, които ме преследват , казвам си. Мъча се да премигна, за да ги прогоня, но напразно.

Плод на въображението ми, това трябва да е, но когато се пресягам да докосна един от отпечатъците, овъгленият памук се разпада и превръща на пепел под пръстите ми.

Залитам назад, умът ми — вихрушка от паника и отрицания, не намира разумно обяснение. А какво разумно обяснение може да има? Че аз съм го направила? Че аз съм обгорила чаршафите си? Обръщам ръце, за да огледам дланите си, и откривам, че са яркочервени, макар че не ме болят. Само едно леко, горещо гъделичкане танцува по кожата ми. Чувствам го като магия, по същия начин като в съда, когато се озовах твърде близо до Огнения камък.

Преглъщам обзелата ме паника. Мислите ми са твърде разбъркани, за да разсъждавам разумно. Притискам ръцете си към нощницата, сякаш това би разрешило всичко.

Какво става с мен? Смятах, че съм си въобразила жегата, която ме обхвана в кабинета на Драгонсбейн. Но не мога да се преструвам, че си въобразявам това, не и когато доказателството е пред очите ми.