Лора Себастьян - Повелителката на дима

Пазачите разменят погледи.

— Заради вашата собствена безопасност, Ваше величество, не бива…

Веднага, щом пазачът изрича не бива , вместо не може, знам, че е загубил своята увереност.

— Той е окован във вериги за стената — казвам, преди бързо да прибавя — предполагам.

— Да, но е опасен човек — настоява пазачът.

— Е, за щастие, имам вас двамата отвън, наблизо, в случай че ми потрябвате. Нали затова сте тук?

Пазачите отново разменят погледи, преди колебливо да отстъпят встрани и да ми отворят вратата. Шмугвам се покрай тях в карцера на бригантината, веднага ме удря вълна от спарен въздух и остра миризма на прясна кръв. Също като вчера Сьорен се е свлякъл на земята, подпрян на най-далечната стена, с вериги около глезените и китките си. Почти няма следи от лечението, което Херон направи вчера, голяма част от кожата му е покрита с нови рани и синини. За разлика от вчера обаче, той поглежда нагоре, когато се приближавам. Въпреки че устата му е прекалено разкървавена, за да кажа със сигурност, струва ми се, че се опитва да се усмихне.

— Ти се върна — казва той, думите му са по-скоро дихание, отколкото глас.

— Казах ти, че ще се върна — отвръщам, опитвайки се да звуча жизнерадостно, макар да съм паднала духом. Едва се сдържам да го попитам как е, но въпросът ще е толкова абсурден, че не мога да се насиля да го изрека. Вместо това, оглеждам стаята, очите ми се спират върху окървавеното дърво, веригите, впили се в кожата му, таблата с храна до него. Трябва да е вечерният му порцион — няколко парчета сухар и сушено месо. Не са докоснати.

— Не си ял? — поглеждам отново към него.

Той поклаща бавно глава, погледът му все още е нащрек и предпазлив. Дясното му око е насинено и подуто, на скулата има порезна рана.

Правя още една стъпка и се приближавам до него достатъчно, така че ако иска да ме нападне, само трябва да хване нощницата ми за подгъва. Не се страхувам от него, но се колебая дали да се приближа още.

— Кога за последно си ял?

Той се замисля за малко.

— На онзи проклет банкет, когато се завърнах от Вектурия — отговаря той с дрезгав глас. — Стомахът ми не приема много, с всичко това.

Всичко това. Едва ли някога ще забравя разголената рокля, която императорът ме накара да облека в онази нощ, начина, по който се отнасяше с мен, сякаш бях негова и може да ме показва, както си поиска. Ръцете му по мен, обгарящи като дамга. Сьорен изглеждаше като болен, но предполагам, че е далеч по-лесно да наблюдаваш, отколкото да понасяш.

— Ти би трябвало да получаваш същия порцион като всички други — казвам аз. — Драгонсбейн ми обеща, че ще бъдеш хранен.

Той поглежда встрани.

— Порционите се доставят три пъти дневно без пропуск. Насила ми наливат вода в гърлото, но още не са ме принуждавали да ям.

Продължава да не ме поглежда, така че си позволявам да го огледам. Само за няколко дни кожата му се е опънала върху костите, от което изглежда по-скоро като привидение, отколкото като човек. Неволно се питам какво би си помислила майка му, ако можеше да го види сега, но пропъждам тази мисъл, преди императрицата да ме засрами от гроба си.

— Защо не ядеш?

Той придърпва коленете си нагоре и се свива на кълбо. Пристъпвам по-близо.

— Преди много години баща ми накара тейна да ме тренира за заложник — казва той. Говоренето, изглежда, му причинява болка, но той продължава. — Баща ми казваше, че имаме много врагове и че трябва да сме подготвени. Първото нещо, което тейнът ме научи, беше да не ям от храната им.

Не мога да се въздържа да не изсумтя.

— Смяташ, че тровим храната?

Той поклаща глава.

— Става дума за контрола. Докато аз отказвам да ям, вие се подчинявате на моите условия. Вие не ме искате мъртъв, иначе да сте ме убили досега, което означава, че имате нужда от мен. В мига, в който приема храната ви, ставам зависим от вас и губя контрола. Това е психологическа игра, малко по-добра от тази кой ще отмести пръв поглед. — Той спира за секунда. — Тогава издържах три дни без храна. Сега е по-лесно — през повечето време болките са прекалено силни, за да си спомня, че съм гладен.

Не го казва така, сякаш търси съжаление или като извинение, просто съобщава най-обикновен факт. Скъсявам разстоянието помежду ни, вземам таблата и я поставям пред него на земята.

— Искам да се храниш, Сьорен — казвам аз, но той не се помръдва. — Аз не съм твой враг.

Той се засмива при тези думи, но звукът от смеха му е слаб.

— Приятели, врагове, мисля, че това вече няма значение. Веригите и в двата случая са тежки, без значение кой държи ключа.