Лора Себастьян - Повелителката на дима

Не съм единствената, която наблюдава. Десетки други са спрели работа, за да зяпат спектакъла, и сега я аплодират.

— Смея да кажа, че ми липсваше спаринг-партньор като теб — заявява момчето, което повече се забавлява, отколкото да се ядосва на загубата си. — Но половината от това ще е лъжа. Утре ще се чувствам наранен, знаеш го, нали?!

Артемизия цъква с език.

— Ти си позволи да ми се изплъзнеш, докато ме нямаше — връща му топката тя и слага мечовете в ножниците на хълбоците си и протяга ръка, за да му помогне да се изправи.

Заради гордостта си той пренебрегва жеста и с пъшкане се надига. Взема обратно мечовете си и ги прибира в ножниците.

— Не очаквах, че ще си станала толкова добра. Кога намери време в мините?

Тя свива рамене, ала през лицето й минава тъмен облак.

— Не съм тренирала, но успях да скътам много гняв и той компенсира поръждясалите мускули, поне донякъде.

Момчето понечва да каже нещо, но очите му ме съзират и се разширяват от изненада.

— В-в-ваше величество — заеква той, докато превива тяло в бърз поклон, преди да успея да му кажа да не го прави.

Артемизия се извърта, за да се обърне към мен, бузите й са зачервени от физическото усилие.

— Беше впечатляващо — казвам й аз.

— Щеше да е по-забавно с опонент, който е вдигал меч през последната година — отвръща тя вяло и поглежда гневно към партньора си, а той с досада върти очи.

— Ще се упражнявам повече — казва той. — А на теб ще ти се иска да не съм, когато те победя.

— Сякаш някога ще стане — изсумтява тя. — Тео, това е Спирос.

— Приятно ми е — обръщам се към него аз. — Повярвай, ти се справи далеч по-добре, отколкото аз бих.

— Нали ти предложих да оправим това — напомня ми Артемизия, преди да забележи таблата. — Ще си носиш закуската в стаята?

— Не съвсем. Имаш ли няколко свободни минути?

Тя ми кимва и после се обръща към Спирос:

— Ще се видим на вечеря.

— Ако все още съм в състояние да ходя — отвръща той.

Артемизия и аз не проговаряме, докато сме сигурни, че никой няма да ни чуе. Когато й споделям за посещението си при Сьорен, тя не губи и миг, за да ми припомни колко съм глупава.

— Веднага щом им свърши смяната, пазачите ще издрънкат всичко за посещението ти, а тя ще намери начин да го използва срещу теб.

— Знам — отговарям. — Но имам идея.

Артемизия извива учудено вежди и свива устни, изчаквайки да продължа.

— Твоята дарба може да промени външността ти. Може ли да промени моята?

Тя изглежда изненадана за части от секундата, преди на устните й да разцъфти усмивка.

— Може. Но в замяна смятам да сложа меч в ръката ти и да те науча как да го използваш. Става ли?

— Става — отвръщам.

Артемизия кимва рязко.

— Ами добре тогава, какво лице искаш да пробваш?

Много е странно да притежавам лицето на майка ми. Лицето на Драгонсбейн , напомням си, нищо, че не го усещам по този начин. Опитвам се да имитирам стойката й и тръгвам към пазачите. Арт успява да промени външността на дрехите ми, но не можа да направи нищо за ботушите. Надявам се източената нагоре стойка ще помогне да скрия факта, че съм с около пет сантиметра по-ниска от Драгонсбейн.

Когато пазачите ме виждат да приближавам, те застават мирно.

— Капитане — казват в синхрон те.

— Тук съм да видя затворника — отговарям, изговаряйки отсечено думите по начина, по който го прави Драгонсбейн.

— Разбира се — казва един от пазачите и непохватно отваря вратата колкото може по-бързо.

— Има ли нещо, което трябва да докладвате? — питам, знаейки, че има.

Пазачите не ме разочароват. Надпреварват се един друг да ми разкажат за моето посещение, колко дълго съм стояла, какво са дочули зад вратата. Отбелязвам си, че трябва да говоря по-тихо, макар този път те да не са чули нищо особено изобличаващо. Единствено загрижеността ми към него и това, че съм го убеждавала да яде.

— Няма да говорите за това с никого, разбрано? — изричам, погледът ми се мести между единия и другия и се надявам да е със същата сила като на Драгонсбейн.

И двамата неистово кимат и отстъпват встрани, позволявайки на Артемизия и мен да минем.

Трябваше да донеса хартия и перо. Не очаквах много от Сьорен — само имената на шепа други страни, подобни на Астрея, които са съгласни да се присъединят към нас срещу императора, но той изброява повече от десетина, а Артемизия добавя още доста. Оказва се, че израстването й на кораб, заобиколена от хора от цял свят, е дало на Артемизия уникалната възможност да вникне в елементите на техните култури, нещо, което Сьорен не е усвоил по време на визитите си в дворовете на тези страни.