Лора Себастьян - Повелителката на дима

— И преди съм имала охранители като теб — отвръщам и веднага съжалявам. Едва ли Спирос има вина. — Това се случва доста често, нали?

— На всеки две седмици — кимва той.

— Дали ще пострада някой? От нашите?

Той се поколебава отново.

— Обикновено си има цена — отговаря предпазливо той.

Ампелио смяташе, че цената е твърде висока , спомням си какво каза веднъж Блейз по повод Драгонсбейн и нейните методи.

Отварям по-широко вратата.

— Можеш да влезеш. Ще бъде дълга сутрин.

Спирос кимва. Тъмният облак обгръща лицето му, докато влиза в каютата ми.

— Колко дълго продължава обикновено? — питам го.

— Няколко часа. Доста умела е станала, вероятно бихме превзели кораба и с вързани очи. Приближаваме кораба им отстрани и се доближаваме колкото се може повече, преди да обърнем към тях борда с оръдието. Избягваме да обръщаме твърде бързо, защото тогава бордът става лесна мишена — обяснява ми той. — Много по-трудно е да се повреди носът на кораба.

Кимвам и го изчаквам да продължи.

— Понякога се предават, преди да сме стреляли дори. Позната им е вече репутацията на Драгонсбейн и се носи мълва, че тя е милостива към онези, които се предават, позволява им да отплават по живо, по здраво към Естина или Тимори, или някоя друга малка страна при условие никога да не се връщат в Астрея. Капитанът обаче не е показвала милост към нито един каловаксиец.

— А ако не се предадат?

Спирос вдига рамене.

— Обстрелваме ги, докато го направят или докато корабът потъне. Ако наистина се предадат, първо ги плячкосваме, а после потапяме кораба заедно с всички скъпоценни камъни на борда.

Той прави пауза, но познавам, че не е свършил, затова не го прекъсвам.

— Преди си мислех, че е обида към боговете да запратим тези скъпоценности на дъното на океана, но сега смятам, че това е най-доброто нещо, което можем да направим. Няма как да ги върнем на мястото им в мините. Така поне никой не може да злоупотреби с тях.

За секунда не казвам нищо, но мога да си държа езика зад зъбите само толкова.

— Много повече се притеснявам за робите, които потъват заедно с корабите, отказващи да се предадат.

Той не се изненадва от дръзката ми забележка. Само изглежда уморен. Няма място за нов спор.

— Цената, която плащаме, е твърде висока — позволява си да вметне, макар да изглежда сдържан, изгубен в собствените си мисли. — Понякога може да си струва, друг път — не.

Когато „Дим“ изстрелва първия си топовен снаряд, той разтърсва кораба толкова силно, че незапалената ми свещ пада от бюрото. За разлика от мен, Спирос не подскача от изненада. Изглежда така, сякаш не го е чул, въпреки че ушите ми звънтят от гърма. Обляга се на вратата, да не би да се втурна всеки момент през нея.

— От колко години си с Драгонсбейн? — питам го, седнала на ръба на леглото. Имам чувството, че трябва да крещя, за да чуя собствения си глас. Щом оръдейната стрелба започна, тя нямаше край, макар да изглеждаше, че идва само откъм нашия кораб.

Той свива рамене и се плъзва надолу по вратата, за да седне, подпрял се с ръце от двете й страни, в готовност да посрещне следващия топовен взрив.

— Още отпреди обсадата — отвръща той. — Честно казано, не си спомням живота си преди, но знам, че баща ми се присъедини към екипажа й след смъртта на майка ми. Преди това бяхме в Нафия — съобщава името на един астрейски град в подножието на Груленската планинска верига.

— Нафия е красив град — казвам аз. — Само веднъж съм ходила там с майка ми, преди обсадата, лавандуловите ниви току-що бяха цъфнали и беше толкова прекрасно.

Спирос отново свива рамене.

— Предполагам. Върнахме се там преди няколко години, някакви бежанци, които се криеха в планините бяха наели Драгонсбейн. На път за тях минахме през Нафия. Беше… — той прави пауза. — Там нямаше нищо. Селището беше изгорено и изравнено със земята. Както и лавандуловите полета. Само една безплодна земя, сякаш преди нас човешки крак не е стъпвал там. Десетки поколения — изличени.

Гърдите ме стягат.

— Съжалявам. Знам какво е да загубиш дома си.

— „Дим“ е моят дом — поклаща глава той.

Още един топовен гръм разтърсва кораба. Потръпвам и се хващам здраво, докато корабът се успокои. — Не мога да си представя какво е да пораснеш по този начин. Непрекъснато под атака.

Той ме поглежда, озадачен, и аз разбирам какво съм казала.

— Е, не точно като тази — поправям се аз. — Онези атаки са били… — прекъсвам заради поредния взрив. — По-тихи.