Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Ако това ще ти помогне — прошепва ми Сьорен — никога не съм виждал някой да падне от подвижното мостче, освен ако не го бутнат.

— Благодаря ти — отговарям сухо, преди да направя първата си крачка върху паянтовата дъска.

Правила съм далеч по-трудни неща от това , напомням си, докато поставям единия си крак пред другия. Спомням си как избягах от двореца, как плувах срещу леденото течение, как изкачвах онези назъбени скали, как дланите и ходилата ми кървяха, когато преминах през всичко. Мъча се да не мисля за дъската, клатеща се под мен, или колко дълго ще падам надолу, право в разпенените тъмни води. Опитвам се да не мисля за нищо, докато краката ми не стъпят на твърда земя — каловаксийския кораб. Треперещата ми длан намира ръката на Спирос и той ми помага да сляза.

Веднага щом главата ми се прояснява, ми се иска да се устремя обратно към подвижния мост, защото се изправям лице в лице с десетки астрейци и каловаксийци, които са вперили погледи в мен и Сьорен, озадачени, тревожни и очакващи. Никой от тях не проговаря. Вместо това отправят погледи ту към нас, ту към Драгонсбейн, в очакване да я последват. Намирам Блейз и Артемизия в тълпата, и двамата са се втренчили в мен с отворени усти. По-голямата част от екипажа са въоръжени, ножовете им опрени в бледите гърла на каловаксийците, коленичили пред тях. Нямам време да преброя всички, но предполагам, че са петдесетина каловаксийци, мнозина от тях ранени, и малко повече астрейци. Един път и ние да ги превъзхождаме по брой.

— Теодосия — гласът на Драгонсбейн се врязва в мислите ми.

В гласа й има предупреждение и прикрито объркване, в пълен противовес с яростта в очите й. Ала в това има нещо добро — означава, че колкото и да е сърдита да види Сьорен извън карцера, тя се опитва да прикрие емоциите си. Да ги покаже, би означавало да загуби престижа си пред екипажа и каловаксийците, а тя не може да си го позволи. Почти мога да отгатна какво се върти в главата й: Сьорен е извън затвора, да, но около него има достатъчно въоръжени членове на екипажа, така че той е напълно безсилен. Повече ще спечели, ако остави нещата така, отколкото да ми се противопостави и ни представи в опозиция. Тя знае, че ако се стигне дотам, част от екипажа ще последват кралицата, вместо капитана на кораба. Няма да са много, недостатъчно за истински бунт, но все пак твърде много по нейните стандарти.

Така че тя продължава играта. Застава на издигнатия нос на кораба, Ериел е зад нея. На колене пред нея е един по-възрастен каловаксиец, който, предполагам, е капитанът на кораба. Ако дължината на косата му е някакъв показател, трябва да са минали много години, откакто е загубил битка. Сега, след този погром, той ще загуби не само косата си. И го знае. Докато повечето мъже от екипажа му се озъртат със страх, неговите очи са сведени и празни — мъж, който вече се е предал.

Поне докато Сьорен не прекосява подвижния мостик и идва до мен.

— Принце — изрича мъжът, гласът му остро натъртва каловаксийските думи.

— Капитан Рътгард — казва Сьорен безпристрастно. Поглеждам го крадешком и откривам, че очите му са безразлични като гласа му. С този тон би могъл да се обърне към непознат, но този човек не е непознат.

Драгонсбейн се прокашля. Очите й са кинжали, пронизващи Сьорен.

— Ти трябваше да останеш на кораба, скъпа — казва тя на астрейски и тогава разбирам, че тя говори на мен, а не на Сьорен, като се има предвид колко захаросано прозвуча гласът й. Така обикновено се говори на дете или инвалид. Проклинам решението си да не се преоблека и да остана по нощница. Кой знае каква гледка представлявам в тази твърде голяма сива одежда, с твърде големите ми ботуши и с разпусната, непокорна коса. Сигурно приличам на някакъв призрак, а не на кралица. Боря се с импулса да се свия от страх, вместо това се изправям още повече, повдигам брадичка и принуждавам гласа си да остане равен.

— Спирос ме увери, че е безопасно, и беше прав — говоря на астрейски, за да не ме разберат каловаксийците. Обхождам с поглед целия кораб, десетките каловаксийски мъже, приклекнали на колене пред астрейците, опрели остриетата към гърлата им. Не съм привикнала към подобна гледка и я вкусвам с наслада. Обикалям палубата заедно със Сьорен и пазачите му, които ме следват на крачка, и изучавам всеки каловаксиец, покрай когото минавам. Едно момче на може би петнайсет години вдига поглед към мен, очите му са пълни със страх. Вглеждам се продължително в тях, докато накрая той свежда очи.