Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Арт ми каза, че когато убие каловаксиец, си възвръща по малко от онова, което са й отнели. — Макар че трепва едва забележимо, знам, че съм успяла, и продължавам. — И аз искам да си взема обратно нещо от тях, Спирос. Моля те.

— Ако реша да те пусна — бавно казва той, — ти няма да направиш нещо глупаво, нали? Арт казва, че си склонна да вършиш щуротии.

Не мога да се сдържа да не се засмея, знаейки, че Артемизия би нарекла това, което се каня да направя, връх на глупостта.

— Обещавам, че няма да правя глупости — казвам аз. — Но ще имаме нужда да вземем и принц Сьорен с нас също.

Идеята го хвърля в тревога.

— Принц Сьорен е затворник, каловаксийски затворник. Защо ще го взимаме да разпитва други каловаксийци?

— Защото онези мъже уважават Сьорен толкова, колкото и ти уважаваш Драгонсбейн. А той ще бъде на наша страна — усмихвам се аз.

— Не можеш да гарантираш това — клати глава Спирос. — Той е враг. Драгонсбейн ще получи информация от каловаксийците така, както винаги е правела.

— Надеждна информация? — питам го аз и той се разколебава. — Ти сам спомена колко малко от нея се оказва истина. Това е, защото говорят с враг, а не с някого, когото смятат за съюзник. Като Сьорен. Той е слаб и невъоръжен. Лесно ще бъде за пазачите да се справят с него дори когато е без вериги.

— Аз няма да тръгна срещу заповедта на моя капитан — казва тихо Спирос, но думите му не означават „не“.

— Не. Ти следваш заповедта на твоята кралица. Сега ще доведеш Херон. Той не си пада по насилия, така че ще го намериш в каютата му. Щом го откриеш, ще се срещнем в корабния карцер.

Когато на палубата избухват овациите, което според Спирос означава, че официално имаме контрол над другия кораб, Херон вече стои от едната ми страна, а Сьорен и пазачите му — от другата. Нямахме време Херон да излекува нараняванията на Сьорен, но поне се погрижи вида им да не е толкова страшен. Единственият външен белег, разкриващ, че той не е само гост на кораба, е накуцването, но той го прикрива толкова умело, че и аз не бих го забелязала, ако не се вгледам в него. Камата е в ножницата на хълбока ми, макар че изглежда малко глупаво пристегната с ремък върху сивата ми нощница. Отне ми известно време да убедя пазачите да пуснат Сьорен без вериги, но тежестта ми на кралица спомогна да ги принудя. Няма да мога непрекъснато да прилагам този трик, на това ме беше научил императорът. Титлата е хубаво и полезно нещо, но тя не гарантира почит. Действията обаче — да.

— Ще ми кажеш ли какво си намислила? — прошепва ми Сьорен, докато изкачваме стъпалата. Спирос, Херон и пазачите изостават на няколко стъпки от нас. Колебанието ми трае само секунда.

— Когато Драгонсбейн заповяда да убият каловаксийците, ти не трябва да казваш и думичка.

Въпреки че осветлението под палубата с мъждиво, виждам как Сьорен пребледнява още повече.

— Тео… Разбирам, че е война, но не ме карай да съм свидетел на това.

— Трябва да докажеш недвусмислено, че си на наша страна, ако искаме да те измъкнем от карцера — хвърлям поглед назад към пазачите, преди да се обърна към Сьорен и да прошепна: — Моля те. Яна Кребести.

За миг очите му срещат моите, преди да сведе поглед и да кимне.

Поемам си дълбоко дъх, за да успокоя дишането си, преди да бутна вратата да се отвори и да изляза на палубата на „Дим“. Изненадващо е, че корабът не се е преобърнал, предвид колко много хора са се събрали откъм преградните перила на левия борд, взирайки се натам, където аз мога само да различа мачтата и падналите червени платна на каловаксийския кораб.

Сьорен си пробива път през тълпата, за да види — за него е по-лесно, отколкото за мен. След малко той изругава под нос.

— Какво има? — питам го аз.

— Корабът. Това е „Гордостта на дракона“.

На мен името нищо не ми говори, но Сьорен е силно обезпокоен.

— Обучавах се на този кораб — обяснява ми той — за да добия познания за търговските пътища.

— Значи познаваш някои от хората — осъзнавам аз.

Той кимва, но не казва нищо повече, а изражението му е напрегнато.

— Това означава, че те ще те познаят — отбелязвам. — Ще ти бъде по-лесно да ги накараш да говорят.

И по-трудно да гледаш как умират.

Спирос и останалите пазачи минават пред нас, за да ни разчистят пътя към подвижното мостче — дебела дървена дъска, водеща от нашия към техния кораб. Видът на дъската кара стомахът ми да се свие, представям си колко лесно мога да се прекатуря от нея. Първи минава Спирос, дъската изтропва заплашително при всяка негова стъпка, макар че той едва ли забелязва това. И преди го е правил, разбира се. А също и Сьорен — аз съм единственият новак тук.