Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Веднъж посетих Биндор, беше преди няколко години. Във всеки мой разговор, с когото и да било от тях, не пропускаха да ме подтикнат да променя вярата си.

— Чудесно — откликвам, като си отдъхвам. — Следователно, отпадат.

Същото нещо заявих и за повечето наследници, споменати от Сьорен, дори и онези, които не отхвърлих директно, не ми звучаха като осъществими варианти. Вече виждах как у Сьорен и Арт нараства разочарование от мен, затова им казах, че поне ще обмисля. Проблемът не е в това кой ще е евентуалният избраник. Наясно съм с това, те — също. Проблемът е, че не мога да понеса мисълта да се обвържа с когото и да било, още повече за някакъв непознат с неясни мотиви. Само да имаше някакъв друг вариант, какъвто и да е друг, дори нямаше да се занимавам с тази идея. Ала колкото и ужасни да изглеждат всички тези перспективи, не мога да отрека, че имаме нужда от повече войски и че няма как да стане, ако не се плати висока цена.

— Нека да се върнем отново на крал Етристо — казвам, но Артемизия и Сьорен си разменят уморени погледи. Дори за тях крал Етристо от Ста Криверо е някаква загадъчна личност. Сьорен всъщност го е срещал преди, но не може да каже много. Нещата, които зная за него, могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка, три, ако трябва да съм точна.

Първо, той е на около шейсет или седемдесет — Сьорен и Артемизия са на различни мнения по този въпрос.

Второ, той има няколко дъщери, но само един законен син, който, от своя страна, също има наследник. Кралското потекло на Ста Криверо е подсигурено поне за още две поколения.

И трето, когато каловаксийците са започнали да завладяват преди почти един век, в Ста Криверо са приемали бежанци от опустошените страни. Те са една от малкото страни, които са твърде силни, за да бъдат нападнати от каловаксийците.

— Няма ли нещо друго? — настоявам, но Сьорен и Артемизия поклащат глави. — Ами самият той? Какъв е той — мил или жесток, мъдър или изкуфял?

Сьорен вдига рамене, а Артемизия свива устни.

— Не зная нищо повече за краля, но зная, че Ста Криверо е богата страна. Не са воювали от векове. Не им е необходимо да ценят полезните неща, затова ценят красивите.

Подтекстът е ясен.

— Аз не съм нещо.

— Аз знам това, ти също го знаеш — отвръща Артемизия, завъртайки очи от досада. — Но те не го знаят. И изобщо няма да си направят труда да видят разликата.

Кънтящ звук пронизва мъглата на съня, обгърнала ума ми, и ме връща обратно в света. Имам усещането, че само няколко минути са отлетели, макар светлината на ранната зора, процеждаща се през амбразурата, да подсказва, че със сигурност са минали часове. Премигвам, за да прогоня съня от очите си, изправям се и едва тогава осъзнавам, че нещо не е наред. Това не е сигналът за смяна на дежурството, нито е камбаната за хранене или пък съобщение от Драгонсбейн. Онези сигнали идват от един-единствен гонг, ударен веднъж. Сега се чуват три различни камбани, звънтящи в тандем, без изгледи да спрат. Това е тревога. Отмахвам завивката и с мъка се изправям на крака, като придърпвам пелерината върху нощницата си и нахлузвам твърде големите си ботуши. Сърцето ми се блъска в клетката от ребра, докато хиляди мисли нахлуват в главата ми, раздвижвани от непрестанното звънене на камбаните.

Хората на императора са ме открили. Ще ме завлекат обратно, окована във вериги. Край. Провалих се.

Потискам тревогата си и се отправям към вратата, решена да разбера за какво е цялата тази суматоха, но щом отварям, виждам Спирос с мечове в ножниците на хълбока му, и с вдигнат юмрук, готвещ се да почука.

— В-ваше величество — заеква той, а очите му шарят наоколо, докато сваля ръката си, оглежда всичко, освен мен.

— Какво става? — налага се да викам, за да надвикам камбаните.

— Установихме, че на няколко мили на изток има каловаксийски търговски кораб и капитанът реши да го преследваме. Всички са на палубата, тъй като се подготвяме за атака.

Тялото ми се отпуска от облекчение и се хващам за рамката на вратата, за да се задържа изправена. Ние ще ги атакуваме, не те нас.

— Капитанът нареди да си останете в каютата, докато премине опасността.

Заповедта ме обвива като прекалено стегнат корсет, макар да си давам сметка, че е за мое добро. Няма полза от мен при атака. Най-доброто, което мога да сторя за всички, е да не им преча.

— Да не са ти възложили да ми бъдеш бавачка? — питам го, вместо да споря.

— Аз съм вашият охранител, Ваше величество — намръщва се той.