Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Те не отвръщат на стрелбата — казва той след малко. — Само ние стреляме. Сигурно сме ги изненадали и сега са объркани и се чудят какво да правят. Ще бъдат лесна плячка.

Трудно е да си представя каловаксийците объркани. От опит знам, че те винаги са били издръжливи и непреклонни воини, винаги с две крачки пред своите врагове, но не е случайно, че Драгонсбейн успяваше да им се изплъзне толкова дълго. Въпреки всичко аз я уважавам.

— Какво ще се случи сега?

Той се замисля малко, тъмните му очи стават все по-угрижени.

— Скоро ще развеят бялото знаме, което означава, че се предават.

— Знам какво означава белият флаг — казвам аз. — Каловаксийците го използват като метафора, чувала съм, че не държат такива неща на корабите си, смъртта е за предпочитане пред отстъплението.

Той се разсмива.

— Това са силни думи, но са само думи. Каловаксийците имат инстинкт за самосъхранение като всички други. И долните си ризи ще развеят, ако се наложи.

Боговете са ми свидетел, че съм виждала каловаксийски придворни да се газят и потъпкват един друг, за да спасят репутацията или гордостта си. Мога само да си представя какво биха направили, ако животът им е застрашен. И докато си мисля за това, отново си припомням как в тунела бях опряла камата си в гърба на Сьорен. Спомням си как ми казваше да го направя.

— Предполагам, че Сьорен е в безопасност в карцера, нали? — питам Спирос.

— Той си има пазачи, които да го държат вътре — смръщва се Спирос.

— Както и аз си имам?

— Неговите далеч не са толкова дружелюбни като мен — изсумтява той.

— А като се предадат каловаксийците? Какво следва?

Спирос се обляга на вратата срещу мен и скръства ръце пред гърдите си.

— Ще спрем до тях и ще закрепим нашия кораб до техния. Не е нужно да ти казвам, че каловаксийците са коварни — ще поставят част от хората си в засада, надявайки се да ни изненадат, докато сме на кораба им. Предполагам, че го смятат за тяхна хитра тактика, но всички го правят. Ние първо изпращаме най-силните, готови да се бият, и каквато и съпротива да срещнат, те бързо я отстраняват. Обикновено това е моята задача.

— Звучи ми опасно. Особено след като на дуела Артемизия те победи така умело.

Спирос се усмихва смутено и потърква врата си.

— Дуелите се различават от битките. И Арт го знае. В битките няма грациозност, няма нужда от стил. Човек само трябва да се движи по-бързо и да удря по-силно, отколкото противника. Дуелирането е повече като танц — уважаваш партньора си, разбираш го. То е колкото игра на шах, толкова и спорт. И точно тази част съм позанемарил.

— А после? — подтиквам го аз.

Той свива рамене.

— После и останалите от екипажа се качват на кораба им. Взимаме каквото ни е нужно — пари, дрехи, ценности. Капитанът се опитва да измъкне някаква информация от тях, но дори и с опрян в гърлата им нож те се страхуват повече от императора. Рядко казват нещо полезно, а дори когато проговарят, обикновено се оказва фалшиво.

— И тя ги убива — довършвам аз. Едва ли е спортсменско, но и завладяването на беззащитни страни не може да се нарече справедливо.

— Всичко ще свърши не след много дълго — казва Спирос.

Кимвам, макар и да не го слушам. Една неочаквана идея се заражда в главата ми и бавно придобива форма. Тя ще означава да действам бързо и да тръгна срещу заповедите на Драгонсбейн, но колебанието ми трае само няколко секунди, преди да отправя към Спирос най-очарователната си усмивка.

— Мога да си представя колко ти е трудно, Спирос, да си затворен тук с мен, докато там се случват всички тези неща.

Спирос се намръщва и повдига едното си рамо.

— Нямам нищо против — отвръща той, но очите му издават лъжата.

— Поне си на много по-сигурно място — продължавам аз.

Вместо да го успокоят, думите ми го напрягат още повече.

Отблъсква се от вратата и закрачва в каютата.

— Скоро ще свърши — казва отново той.

Преструвам се, че обмислям казаното за малко.

— Дали ще се получи — произнасям бавно аз — ако последното нещо, което видят онези каловаксийци преди смъртта си, съм аз?

Спирос се смълчава за малко.

— Драгонсбейн даде изрична заповед да стоиш в каютата си.

— Разбира се — отвръщам му. — Моята леля иска да ме предпази, разбирам го. Но аз няма да съм застрашена от никаква опасност, ако вече сме се качили на борда им. Ти самият го каза.

Думите ми достигат до него и го разколебават, да не говорим за желанието му да бъде част от цялото нападение. Но не е достатъчно. Верността му към Драгонсбейн е непоколебима. Опитвам друга тактика и снишавам гласа си.