Лора Себастьян - Повелителката на дима

Винаги съм чувствала влечение към Хаза, бога на огъня. Винаги са ме привличали Огнените скъпоценни камъни. Мислех си, че е така, защото съм негова потомка, но не може да е вярно.

В мен тече толкова негова кръв, колкото и в Артемизия и Драгонсбейн, но никоя от тях не изглежда да е привлечена от Хаза. Драгонсбейн не вярва в никой от боговете, а Артемизия беше благословена от Сюта, богинята на водата. Не може да е само от кръвта ми. Има и нещо друго, нещо опасно.

Мисля си за Крес, каквато я видях за последно в тъмницата. Оцеля след двойна доза отрова, която би убила човек, два пъти по-едър от нея, но все пак изглеждаше сякаш смъртта е оставила своите отпечатъци върху нея. Как успя да оцелее? И не само това — докосването й беше достатъчно горещо да те попари. Това също би трябвало да е невъзможно, но аз я видях със собствените си очи и усетих пръчките на решетката със собствените си ръце. Горещи като моя допир преди малко.

Не зная как тези неща са възможни, но не мога да се насиля да повярвам, че моят бог е решил да спаси каловаксийка, да я благослови със своя дар, докато хиляди от неговите хора полудяваха в мините.

Насилвам се да дишам.

Все още усещам ръката на Крес върху гърдите си, точно над сърцето, чувствам огъня на докосването й, докато ме превръща в пепел. Не съм сигурна, но мога да се закълна, че моите собствени ръце отново започват да се затоплят.

Без да мисля повече за това, издърпвам чаршафите от леглото си и ги сгъвам на топка, за да не се виждат изгорелите следи. Опитвам се да успокоя треперещите си ръце, докато вървя през коридора. Не след дълго намирам един от дежурните членове на екипажа, който търка подовете — момче, малко по-голямо от мен.

— В-ваше величество — заеква то.

— Добър вечер — обръщам се към него с притеснена усмивка, докато пускам плана си в действие. — Опасявам се, че е станал… инцидент заради месечното ми кървене.

За миг той се взира в мен, объркан, преди лицето му да стане алено и да отмести поглед.

— О, ъ…

— Би ли помолил някого да ми донесе нови чаршафи? Не е спешно, но до утре вечер би било чудесно.

— О… разбира се — казва той предпазливо. — Да… ъ… взема ли тези? — пита той, кимайки към чаршафите, които нося. Изглежда ужасен от тях, сякаш са някакво опасно животно, а не съсипано спално бельо.

— Няма нужда, аз ще ги отнеса в пералното помещение — отвръщам, а той видимо си отдъхва с облекчение.

Той кимва, без да задава повече въпроси. Но аз не отивам в пералното помещение, а отнасям съсипаните чаршафи в празната кухня и ги пъхам в пещта. Наблюдавам как пламъците ги обгръщат и изгарят, докато нищо не остава от тях, освен пепел. Докато наблюдавам как доказателството изчезва, почти си позволявам да вярвам, че съм си въобразила всичко това, но зная, че не съм. Все още усещам гъделичкането и топлината в дланите си. Не си го въобразявам, не съм луда. Не зная каква съм. Не зная какво да правя. Нищо не зная. Идеята да се върна в празната си стая и да остана насаме с мислите си, е непоносима. Колкото и детинско да ми се струва, иска ми се някой да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще е наред, макар да не мога да си представя, че съм в състояние да разкажа за случилото се. Първата ми мисъл е Блейз, но той трябва да е тръгнал за нощната си смяна и не искам да го безпокоя. Артемизия не е от хората, проявяващи съчувствие, а не искам да отида и при Херон след всичко, което се случи между двама ни.

Има още един вариант, макар че не ми се иска Артемизия да ми каже, че е глупава. Ала умът ми вече забърква лъжи и извинения за появата ми в тъмницата, като най-глупавото от всички ще е, че краката сами са ме отвели там.

Трудно ми е да се ориентирам сама из коридорите на кораба, но след няколко погрешни завоя се озовавам в познато преддверие, а срещу мен е вратата, край която стоят същите двама пазачи от предишната нощ. Те нямаха колебания да пуснат Херон, но когато ме виждат, очите им се присвиват и ми става ясно, че няма да е толкова лесно.

— Ваше величество — измънкват и двамата.

— Тук съм да видя затворника — казвам, като се опитвам да накарам гласа ми да звучи студено и безпристрастно, но се съмнявам, че съм успяла.

— На затворника не са разрешени посещения — казва единият пазач с такава сигурност, че без малко да му повярвам, ако не бях видяла истината със собствени си очи.

Преглъщам и се изправям още малко.

— Аз съм не кой да е посетител. Като ваша кралица ви заповядвам да ме пуснете вътре.