Лора Себастьян - Повелителката на дима

Херон се усмихва презрително.

— Ти не можеш вече да сложиш край на нищо, Принкити . Ти си във вериги на кораб, пълен с хора, които те мразят.

Сьорен няма отговор на това и не казва нищо. След малко юмруците на Херон бавно се отпускат.

— След като дойдохте и разрушихте всичко, не исках да имам нищо общо с останалия свят. Исках само да се върна у дома — казва той, всяка дума се забива като кинжал. — Леонидас беше различен. Той все още искаше да пътува след обсадата. Казваше ми, че някъде там сигурно има още от нашите. Мислеше, че светът е населен предимно с добри хора. Чудя се дали би казал същото сега — той избухва в смях, лишен от всякаква радост. — Вероятно би казал същото — признава той, поклащайки глава. — Дори би ти простил. Той беше по-добър човек от мен.

Сьорен не казва нищо, но Херон и не очаква. Херон се обръща и тръгва към вратата.

— Можеш да дойдеш с мен, Тео, или да останеш, но ако останеш, ще трябва да даваш много обяснения, след като те открият.

Очите на Сьорен се стрелкат към мен, отклоняват се встрани и се спират върху камъните пред него. Изглежда толкова изгубен, че за миг се разколебавам.

По-добре от всички зная как изглежда човек, който вече се е предал. Оглеждам внимателно стаята и виждам няколко начина, по които би могъл да сложи край на живота си: да блъсне главата си в каменния под, да увие веригите около врата си, да пререже китките си върху пироните, стърчащи от дървената стена. Сигурна съм, че Сьорен би намерил поне още половин дузина варианта, ако реши да се самоубие. Да го оставя да го направи, би било дори проява на милост. Но светът още не е приключил с него, аз също не съм.

— Ще се върна. Обещавам.

Той кимва, макар погледът му да е някъде далеч, а челюстите — стиснати.

— Какво си направила? — Блейз едва успява да си спомни, че трябва да говори тихо.

С него, Херон и Артемизия каютата изглежда по-малка от всякога. Няма дори място да се движиш наоколо. Артемизия и аз седим една до друга на леглото ми, Херон се е подпрял на стената до вратата, а Блейз е седнал върху тоалетната ми масичка. Мога да се обзаложа, че му се иска да стане, да закрачи из стаята, за да подреди мислите си, но не може да се изправи, без да настъпи крака на Херон, а и няма къде да стъпи.

— Не знаех какво са му причинили, макар да предполагам, че всички вие сте участвали. — Опитвам се да запазя гласа си спокоен и равен, докато хвърлям поглед към Артемизия и Блейз. Херон не ме поглежда, откакто оставихме Сьорен в ареста, а и аз не искам особено много да го виждам. Блейз свежда поглед, върху цялото му лице е изписана вина, но Артемизия не отмества очи от мен, невъзмутима.

— Знаехме, че ако разбереш, ще направиш нещо глупаво. И, уви, точно това става, защото искаш да направиш нещо глупаво — произнася напевно тя.

Без присъствието на Драгонсбейн тя е заядлива, както винаги, и колкото по-злъчни са думите й, толкова повече се радвам да я имам обратно.

— Какви сме, ако позволяваме той да стои там? — питам аз. — С какво сме по-различни от каловаксийците, щом действаме точно като тях? Аз бях в неговото положение, само че се отнасяха по-добре към мен. Поне имах стая. И не ме държаха във вериги. Даваха ми чисти дрехи и добра храна.

— Ти не беше направила нищо, за да заслужиш друго — казва Блейз. — Не си предвождала батальони, не си отнемала животи. Ти беше дете.

Прав е и не мога да споря с него за това.

— Сьорен може да бъде по-ценен за нас, ако е на наша страна — отвръщам аз.

— Ако е на наша страна — Артемизия повтаря като ехо след мен.

— Той смяташе, че е на наша страна, преди да го предам — изтъквам аз. — Беше готов да застане срещу баща си и да тръгне на война.

— Беше готов да се присъедини към каловаксийци заради Астрея — поправя ме Артемизия. — Това няма да се случи.

— И аз не го искам — отвръщам аз.

— Но всъщност го искаш — Херон проговаря за първи път. В гласа му още има студенина, но гневът му до голяма степен се е стопил. Останало е само огорчението, което е още по-непоносимо. — Ти искаш да се присъединим към него.

— Той иска да е различен — отвръщам. — Ти самият го видя, Херон.

Херон не отговаря, но челюстта му се стяга.

— Всичко е в нашите ръце — продължавам. — Той може да ни помогне, а ние дори не е нужно да предлагаме нищо в замяна, нито примирие, нито милост. Той просто иска душата си. Иска само да докаже на себе си, че не е като баща си. А ние можем да използваме това в наша полза.