Лора Себастьян - Повелителката на дима

— Повечето хора с минна лудост не живеят повече от няколко седмици — внимателно отбелязвам аз.

— Знам — отвръща бързо той и ме поглежда мрачно. — Но и двамата знаем, че е възможно да се оцелее много по-дълго.

Поклащам глава. Не защото съм изненадана, че Херон е забелязал симптомите на Блейз — допускам, че подозира за неговата минна лудост. А защото това все още е тайна, която нямам никакво желание да обсъждам с никого. Дори с Херон.

— Възможно е, това е всичко, което казвам — продължава Херон, толкова силно стиска ръцете ми, че не усещам вече пръстите си.

— Възможно е — съгласявам се внимателно. — Но не съм сигурна какво можем да направим, Херон.

Той се умълчава за малко, досещам се, че се опитва да намери правилните думи.

— Сьорен може да знае нещо. За минната лудост и за берсерките. За това какво може да се е случило.

Поклащам невярващо глава.

— Той използваше берсерки, но едва ли знае нещо за тях. Просто изпълняваше заповеди.

— И все пак е възможно — гласът му става още по-отчаян.

— Не е добра идея да говоря с него, Херон — не се съгласявам аз. — Но ако ти попиташ…

— Опитах. Не иска да говори с мен. — Чувствам се така, сякаш някой е залял гърба ми със студена вода. Херон е ходил при Сьорен? Без да обръща внимание на изненадата ми, той продължава: — Един от пазачите му каза, че не е проронил и дума, откакто е на борда.

— Той е заложник — отбелязвам аз. — Това обикновено не прави хора като Сьорен приказливи. Съмнявам се, че ще разговаря и с мен.

Херон ме поглежда така, сякаш иска да проникне в най-дълбоките ми мисли.

— С теб ще говори. Моля те. Зная, че е безнадеждно, че вероятността да е в отвъдното е голяма и навярно точно сега ме нарича глупак. Но ако не е, ако съществува и най-малкият шанс да е някъде тук, аз трябва да знам. Ако някой може да ме разбере, това си ти.

Майка ми винаги присъства в мислите ми, но сега ги е завладяла и не мога да спра да се питам какво щеше да стане, ако не бях видяла със собствените си очи как я убиват, ако не усещах ръката й около моята да се отпуска, докато животът я напуска. Ако съществуваше дори съвсем нищожен шанс все още да е жива, какво бих направила, за да я намеря?

Отговорът е прост: бих направила всичко.

— Ще го посетим довечера — казвам на Херон.

Блейз има нощна вахта, но се съгласява да остане при мен, докато заспя. Макар да съм му благодарна за компанията, разговорът ми с Херон още ми тежи. Нямам намерение да го лъжа, но и не мога да се насиля да кажа на Блейз, че възнамерявам да се срещна със Сьорен довечера. Не искам да знам какво ще ми каже.

— Ако стигнем до Ста Криверо и Драгонсбейн все още се опитва да наложи тая работа с женитбата — казва той, обърнат с гръб към мен, докато си обличам нощницата, — ще си тръгнем. Има много още кораби в Ста Криверо. Ти, аз, Херон и Арт в кухните.

Не споменава Сьорен, което затвърждава решението ми да не му съобщавам за плана си. Той смята, че сега Сьорен е проблем на Драгонсбейн, нищо повече. Няма да го разбере. Само ще се чуди дали има истина в слуховете, които се носят за отношенията ни.

— Имаме нужда от Драгонсбейн не само заради нейните кораби — напомням му аз с въздишка, докато навличам нощницата през главата си. — И тя го знае. Можеш да се обърнеш, вече съм в благоприличен вид.

Той се обръща и очите му танцуват надолу по тялото ми, преди да се върнат обратно нагоре и да срещнат моите. Усмихва се леко.

— Ти никога не си в благоприличен вид — казва той и ме кара да се усмихна.

Още една краткотрайна картина на живота, който можехме да имаме — по-простичък, по-забавен. Усмивката му избледнява твърде бързо и се връщаме към живота, който всъщност имаме.

— Не може да обмисляш наистина предложението й.

— Разбира се, че не — отвръщам насмешливо. — Но няма да е толкова лесно, както да си тръгнем например, знаеш това. Всеки, чиято помощ приемем, ще поиска нещо в замяна. Всички искат нещо от мен.

Не осъзнавам колко са верни тези думи, докато не ги произнасям на глас, но веднъж изречени, те са неопровержими.

Протягам се под завивките и обръщам лице към стената, до която е опряно леглото ми. Чувам го как събува ботушите си, преди матракът да изскърца, когато пропълзява до мен.

Все още чувствам лъжата, която неудобно се е настанила между нас дори когато намества тялото си до моето, когато гърдите му се притискат към гърба ми, коленете му се свиват зад моите, а челото му докосва тила ми. Предпазливо, ръката му обгръща кръста ми, кожата му е гореща.