Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Знам. — Избърсвам бяло петънце от костюма.

— Изглеждаш страхотно. Направо ще ги смаеш. — Той се настанява на канапето срещу мен и въздъхва. — Господи, Саманта, да знаеш само колко ми липсваше. Не беше същото без теб.

Оставам загледана в него. Той чувал ли е какво е ирония? Или в Харвард са ликвидирали този дребен, но напълно излишен проблем?

— Значи пак ми стана най-добрият приятел? — Не успях да се сдържа да се позаяждам с него. — Странно.

Гай ме наблюдава.

— Това пък какво трябва да означава?

— Стига, Гай. — Идва ми да се изсмея. — Не искаше и да чуеш за мен, когато бях загазила. Сега изведнъж пак станахме дружки.

— Не е честно — отвръща разгорещено Гай. — Направих каквото можах, Саманта. Борих се за теб на онова събрание. Арнолд отказа да те върнат на работа. През всичкото това време нямахме представа…

— Ти не желаеше да припаря до къщата ти, нали? — усмихвам му се аз. — Не сме били чак такива приятели.

Гай ми се струва сломен. Приглажда си косата и с двете ръце.

— Чувствам се ужасно заради това — отвръща той. — Не бях аз. Виновна е Шарлот. Бях й бесен…

— Разбира се.

— Така е!

— Да, сигурно — отвръщам саркастично аз. — Значи сте се скарали страшно и сте се разделили.

— Да — отвръща Гай.

Това просто не може да бъде.

— Какво! — хлъцвам аз.

— Разделихме се. — Той свива рамене. — Ти не знаеше ли?

— Не! Нямах представа. Много съжалявам. Наистина не… — Млъквам объркана. — Нали… надявам се, не е било заради мен.

Гай не отговаря. Кафявите му очи стават все по-настойчиви. Дълбоко в себе си тръпна в очакване.

— Саманта — отвръща той, без да откъсва очи от мен. — Винаги ми се е струвало, че… — Той натъпква ръце в джобовете си. — Открай време имам чувството, че… двамата с теб пропуснахме шанса си.

Не. Не може да бъде. Това просто не е истина. Били сме изпуснали шанса си ли? Сега ли намери да ми го каже?

— Винаги съм ти се възхищавал. Винаги съм усещал, че между нас има нещо. — Той се колебае. — Питах се дали и ти изпитваш същото.

Това просто не може да бъде. Колко пъти само съм си представяла как Гай ми казва тези думи? Колко пъти съм фантазирала, че ме поглежда с тези топли кафяви очи? Само че, когато най-сетне го казва… е прекалено късно. Няма да стане.

— Саманта?

Разбирам, че съм го зяпнала като зомби.

— А, да. — Опитвам се да се стегна. — Ами… да. Може би и аз съм се чувствала така. — Попипвам нервно полата си. — Работата е там, че… запознах се с един човек, когато дойдох тук.

— Градинарят — отвръща Гай, без да се притеснява.

— Да! — Поглеждам го изненадана. — Ти откъде…

— Журналистите навън говореха.

— Ясно. Да, така е. Казва се Натаниъл. — Усещам как се изчервявам. — Много е… приятен.

Гай се мръщи, сякаш съм казала нещо, което не е трябвало.

— Това е само ваканционен флирт.

— Не е никакъв ваканционен флирт! — отвръщам аз. — Говоря ти за сериозна връзка. Отношенията ни са сериозни.

— Той ще се премести ли в Лондон?

— Ами… не. Той мрази Лондон. Въпреки това ще се справим.

В първия момент Гай не може да повярва, ала след това отмята глава назад и избухва в смях.

— Ти наистина си полудяла. Живееш в свят на фантазии.

— Това пък какво трябва да означава? — питам ядосано аз. — Все някак ще се справим. И двамата го искаме…

— Ти май все още не си наясно с положението. — Той клати глава. — Саманта, ти си заминаваш от това място. Връщаш се в Лондон, там е истинският живот. Повярвай ми, няма начин да запазиш този ваканционен флирт.

— Казах ти, че не е ваканционен флирт! — изкрещявам вбесена аз и в този момент вратата се отваря. Хилари поглежда подозрително от мен към Гай.

— Наред ли е всичко?

— Наред е — отвръщам аз и се обръщам към него. — Добре съм.

— Браво! — Тя поглежда часовника си. — Вече е време.

Имам чувството, че целият свят се е скупчил пред къщата на семейство Гайгър. Когато излизам с Хилари и още двама от отдела за връзки с клиентите, на алеята са се събрали поне сто човека. Към мен са насочени множество телевизионни камери, а фотожурналистите са отзад. Асистентите от „Картър Спинк“ се лутат наоколо, опитват се да подредят хората и раздават кафе и закуски, които са се появили незнайно откъде. Край портата са се изправили група от редовните посетители в пъба и зяпат любопитно, а аз им се усмихвам притеснено.

— Има още няколко минути — казва Хилари и продължава да говори по мобилния. — Чакаме „Дейли телеграф“.

Забелязвам Дейвид Елдридж и Грег Паркър край машини за капучино. И двамата пишат нещо на джобните си компютри. Пиар отделът са искали да доведат колкото е възможно повечо от партньорите за фотосесията, но май никой от другите не е успял да дойде. Честно казано, извадили са голям късмет, че са дошли и те двамата. Докато се оглеждам, зървам Мелиса да се приближава към тях, облечена в елегантен бежов костюм, понесла… ама това е автобиография.