Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Здравейте! — чувам гласа й. — Аз съм много добра приятелка на Саманта Суитинг и Гай Ашби. И двамата ми препоръчаха да кандидатствам в „Картър Спинк“.

Не се сдържам и се усмихвам. Това момиче е адски нагло.

— Саманта. — Вдигам поглед към Натаниъл. И лицето, и очите му са напрегнати. — Как си?

— Ами… добре. — Поглеждам го. — Нали знаеш. Пълна лудница.

Усещам как ръката му стиска моята и пръстите ни се преплитат. Стисвам го с всички сили.

Гай греши. Ще се справим. Няма да погубим тази връзка. Няма, разбира се.

Усещам палецът му да гали моя също както онази първа вечер, когато излязохме заедно. Все едно, че си имаме наш език. Имам чувството, че кожата му говори на моята.

— Ще ни запознаеш ли, Саманта? — Гай се приближава, стиснал чаша капучино в ръка.

— Това е Гай — представям го с неудоволствие аз. — Работим заедно в „Картър Спинк“. Гай… това е Натаниъл.

— Много ми е приятно да се запознаем! — Гай подава ръка и Натаниъл пуска моята. — Благодаря ви, че сте полагали толкова грижи за нашата Саманта.

Той да не би да се опитва да му говори покровителствено! И каква е тази „нашата Саманта“?

— За мен беше удоволствие — отвръща вбесен Натаниъл.

— Значи… вие се занимавате с градината. — Гай се оглежда. — Браво. Много хубаво!

Забелязвам как Натаниъл стисва юмрук. Моля те, не го удряй, моля се безмълвно аз. Не го удряй… За мое облекчение се появява Айрис и оглежда журналистите с огромен интерес.

— Виж! — посочвам му я бързо аз. — Майка ти.

Помахвам на Айрис. Тя е с памучен панталон и еспадрили, плитките й са навити на главата. Приближава се, поглежда и кока ми, и черния костюм, и високите обувки.

— Боже господи — прошепва най-сетне тя.

— Знам — отвръщам аз през смях. — Различно е.

— И така, Саманта. — Гледа ме с неподозирана нежност. — Значи откри пътя си.

— Да — преглъщам аз. — Открих го. Това е пътят за мен, Айрис. Трябва да съм луда, ако не тръгна по него.

Айрис кимва сдържано.

— Натаниъл ми каза. Сигурна съм, че си взела правилното решение. — Тя замълчава. — Ами… довиждане, пиленце. И, успех. Ще ни липсваш.

Навеждам се да я прегърна и усещам как очите ми парят от сълзи.

— Айрис… не знам как да ти благодаря — прошепвам аз. — За всичко, което направи.

— Ти се справи отлично. — Тя ме притиска до себе си. — Много се гордея с теб.

— Това не е сбогуване. — Избърсвам очи и се моля гримът да не е потекъл. — Ще се върна скоро. Ще идвам всеки уикенд, когато мога…

— Дай на мен. — Тя дръпва кърпичката от ръцете ми и попива сълзите.

— Благодаря — усмихвам се неуверено аз. — Този грим трябва да издържи до довечера.

— Саманта? — Хилари се провиква от машината за кафе, където говори с Дейвид Елдридж и Грег Паркър. — Би ли дошла за момент?

— Идвам! — провиквам се в отговор аз.

— Саманта, преди да си тръгнеш… — Айрис стисва и двете ми ръце, а по изражението й личи, че е притеснена. — Миличка… сигурна съм, че правиш най-доброто за себе си. Не забравяй, че младостта ще си отиде. — Поглежда ръката Ми и я гали. — Течи безценни години няма да се върнат.

— Ще запомня. — Прехапвам устни. — Обещавам.

— Добре. Хайде сега, върви.

Докато вървя към кафемашината, стискам здраво ръката на Натаниъл. Пръстите ни са преплетени. След два часа ще трябва да се сбогуваме.

Не, няма да мисля за това.

Хилари ми се струва силно стресирана.

— Готово ли е изявлението ти? — пита тя. — Чувстваш ли се готова?

— Всичко е готово. — Изваждам сгънати листа. — Хилари, това е Натаниъл.

Хилари го поглежда, без да прояви какъвто и да е интерес.

— Здрасти — казва тя. — Хайде, Саманта, да преговорим всичко отначало. Прочиташ изявлението, следват въпросите, после е фотосесията. Започваме след около три минути. Подготвени са информационни папки за журналистите… — В този момент ме поглежда внимателно. — Какво е станало с грима ти?

— Ами… просто казах „довиждане“ — извинявам се аз. — Не е зле, нали?

— Ще трябва да го направим наново. — Гласът й трепери от раздразнение. — Само това ми липсваше. — Тя се отдалечава и вика асистентите си.

Още три минути. Три минути, преди старият ми живот да започне отново.

— Значи… ще се върна за партито на Еймън — казвам аз и стискам ръката на Натаниъл. — Остават само два дена. Ще хвана влака в петък вечерта и ще прекарам уикенда…

— Няма да стане този уикенд — намесва се Гай и добавя шоколад в капучиното. Вдига поглед. — Ще бъдеш в Хонконг.

— Какво? — питам глупаво аз.