Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ти ли си ги направила? — Струва ми се изумен. — Не знаех, че можеш да готвиш.

— Не можех, но се научих. — Бръквам в хладилника и вадя безсолното масло, за да добавя бучка в соса с аспержи. След това поглеждам застаналия до шкафа Гай. — Ще ми подадеш ли телта за разбиване?

Той поглежда безпомощно.

— Ъъъ… кое е…

— Не се притеснявай — цъкам с език аз. — Ще я взема сама.

— Има предложение за теб — продължава Гай, когато започвам да разбивам маслото. — Трябва да го чуеш.

— Не ме интересува. — Дори не вдигам глава.

— Все още не знаеш какво е. — Той бръква във вътрешния си джоб и вади писмо. — Ето. Погледни.

— Не ме интересува! — повтарям отчаяно аз. — Не разбираш ли? Не искам да се връщам. Не искам да работя като адвокат.

— Предпочиташ да работиш като икономка ли? — Тонът му е толкова презрителен, че ми става обидно.

— Да! — Оставям телта. — Точно така! Тук съм щастлива. Спокойна съм. Нямаш представа какво е. Тук животът е различен.

— Да, това е очевидно — отвръща той и поглежда метлата.

— Ти просто не разбираш! — Увеличавам котлона, обръщам се към него и се облягам на плота. — Върша си задълженията за деня… и това е. Свободна съм. Не нося документи вкъщи. Не се налага телефонът и компютърът да са включени двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Мога да отида в пъба, мога да се забавлявам през уикенда, мога да поседя в градината половин час и да си вдигна краката… и никой няма да ми направи забележка. Вече не съм под непрекъснато напрежение. Вече не съм стресирана. И така ми е добре. — Посягам към една чаша, пълня я с вода и пия на големи глътки, а след това си избърсвам устата. — Гай, аз се промених. Създадох си приятели. Опознах хората, които живеят тук. Също като… като „Семейство Уолтън“ е.

— „Семейство Уолтън“ ли? — Той ми се струва объркан. — Тук няма деца, нали?

— Не! — отвръщам с досада аз. — Ти не разбираш! Ами… преди две седмици ми организираха най-чудесното парти по случай рождения ми ден. Те наистина ме обичат.

— Не знаех, че си имала рожден ден. — Гай ме гледа любопитно.

— Нямах… — признавам аз след малко. — Само че те не знаеха.

— За бога! — възкликва той. — Това е някаква измислица! Не го ли виждаш, Саманта?

— Не е никаква измислица! Аз съм различен човек! Харесва ми! Не мога да се върна към стария си живот. Просто не мога.

Фурната започва да пиука и двамата се стряскаме.

— Трябва да сервирам ордьоврите. — Обръщам му гръб. — Трябва да работя. Това е част от задълженията ми.

Отварям долната фурна, изваждам тарталетите и започвам да ги подреждам в малки затоплени чинии.

— Ще ти помогна. — Гай се приближава.

— Не можеш да ми помогнеш — извивам очи аз.

— Разбира се, че мога. — За моя изненада той си сваля сакото, навива ръкавите и си слага престилка, украсена с череши. — Какво да правя?

Едва сдържам кикота си. Не мога да го позная.

— Добре. — Подавам му подноса. — Ще занесем ордьоврите заедно.

Отправяме се към трапезарията с гъбените тарталети и рулата. В момента, в който влизаме под импровизирания балдахин, дванайсетте боядисани, напудрени дами млъкват като по команда и се обръщат към нас. Гостенките на Триш са се настанили, пият шампанско, всяка една облечена в костюм в пастелен цвят. Все едно, че са на изложба за цветове.

— А това е Саманта! — представя ме поруменялата Триш. — Всички познавате икономката ми Саманта… тя е известна адвокатка.

За мое изумление всички започват да ръкопляскат.

— Видяхме те във вестника! — обажда се дама в кремаво.

— Трябва да говоря с теб. — Друга жена, наконтена в светлосиньо, с напрегнато изражение, се навежда напред. — За развода.

Ще се престоря, че не съм я чула.

— Това е Гай. Днес ще ми помогне със сервирането — представям го аз и двамата започваме да сервираме гъбените тарталети.

— И той е партньор в „Картър Спинк“ — уточнява гордо Триш.

Забелязвам колко са впечатлени всички на масата. Възрастна гостенка в края на масата се обръща учудена към Триш.

— Всичките ти домашни помощници ли са адвокати?

— Не всички — отвръща небрежно Триш и отпива шампанско. — Само че след като веднъж свикнеш с икономка, учила в Кеймбридж… няма връщане назад.

— Откъде ги намираш? — пита любопитно червенокоса жена. — Да не би да има някаква специална агенция?

— Нарича се „Помощници от Оксбридж“ — отвръща Гай и поставя чинията с тарталети пред нея. — Разполагат с много добри кадри. Предпочитат единствено завършилите с отличие.