Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Защо не вземеш това? — подавам й подноса с мила усмивка. — Освен това има една риза, която трябва да се изглади. И да внимаваш с яката, нали?

Намръщеното й лице ми доставя невероятно удоволствие. Опитвам се да сдържа смеха си, докато продължавам надолу по стълбите към кухнята. Еди е седнал на отрупаната с вестници маса и вдига поглед, когато влизам.

— Пишат за теб във всички вестници — уведомява ме той. — Виж! — Показва ми двойна страница в „Сън“. На нея има монтаж. Застанала съм пред тоалетна чиния с четка в ръка. „Предпочитам да чистя тоалетни“ е написано с едри букви до лицето ми.

— Господи! — Стоварвам се на един стол и зяпвам снимката. — Защо!

— Август е — обяснява Еди и разлиства „Телеграф“. — Във вестниците няма нищо интересно. Няма за какво друго да пишат. Казват, че си „жертва на обществото, обсебено от желание за издигане“. — Обръща вестника към мен и ми показва заглавието. „Звездата на «Картър Спинк» предпочита домакинската работа след слуховете за скандал…“

— Пишат, че си „Юда на жените, посветили се на кариерата“.

Зад мен Мелиса тръшва подноса на плота и дръпва „Хералд“.

— Я виж, журналистката Минди Малоун ти е много ядосана.

— Ядосана ли? — повтарям аз и не мога да повярвам. Защо трябва някой да е ядосан?

— Затова пък в „Дейли уърлд“ те наричат спасителка на традиционните ценности. — Еди посяга към вестника и го отваря. — „Саманта Суитинг вярва, че жените трябва да са край огнището в името на собственото си здраве и благополучието на обществото.“

— Какво? Никога не съм казвала подобно нещо! — Грабвам вестника и поглеждам написаното. Не мога да повярвам. — Всички са полудели!

— Такъв е сезонът — отвръща Еди и посяга към „Експрес“. — Истина ли е, че сама си разкрила, че мафията има връзки в твоята фирма?

— Не! — поглеждам го ужасена. — Кой го казва?

— Не си спомням къде го видях — отвръща той и разравя страниците. — Тук има снимка на майка ти. Симпатична жена.

— Майка ми ли? — Това вече е истински ужас.

— „Преуспяла щерка на преуспяла майка — чете на глас Еди. — Дали напрежението, съпътстващо успеха, не е прекалено много?“

Господи, мама ще ме убие.

— Виж, тук има и телефон за обществено мнение. — Еди отваря друг вестник. — „Саманта Суитинг: героиня или глупачка? Позвънете и гласувайте.“ Ето го номерът. — Той посяга към телефонната слушалка и се намръщва. — За кое от двете да гласувам?

— За глупачката — отвръща Мелиса и дръпва слушалката. — Аз ще се обадя.

— Саманта! Ти си станала?

Вдигам глава към Триш, стиснала вестници в ръка. Поглежда ме със същото объркано изражение като вчера, сякаш съм безценна творба на изкуството, която най-неочаквано се е озовала в кухнята.

— Тъкмо четях за теб!

— Добро утро, госпожо Гайгър. — Оставям „Дейли уърлд“ и бързо се изправям. — Какво да ви направя за закуска? Искате ли първо кафе?

— Няма да правиш никакво кафе, Саманта! — отвръща тя силно притеснена. — Еди, ти ще направиш кафето!

— Как ли пък няма да направя кафе! — възмущава се Еди.

— Тогава… Мелиса! — решава Триш. — Направи ни по едно кафе. Саманта, седни поне веднъж! Ти си ни гостенка! — Тя се изкисква много неестествено.

— Не съм ви гостенка! — протестирам аз. — Аз съм ви икономка!

Виждам, че Еди и Триш се споглеждат. Те какво си мислят? Че се каня да напусна ли?

— Нищо не се е променило! — настоявам аз. — Все още съм ви икономка! Просто искам да продължа да си върша работата както обикновено.

— Ти си луда. — Мелиса извива презрително очи. — Не знаеш ли колко искат да ти плащат „Картър Спинк“?

— Ти няма да разбереш — сопвам й се аз. — Господин Гайгър, госпожо Гайгър… вие ще ме разберете. Докато живеех при вас, научих много. Промених се като човек. Животът ми стана смислен. Да, ще изкарвам много повече пари като адвокат в Лондон. Да, щях да имам блестяща кариера и всеки ден щеше да е наситен със стрес. Само че не искам. — Разпервам ръце към кухнята. — Искам да се занимавам с това. Искам да остана тук.

Очаквам Триш и Еди да се разчувстват от речта ми. Вместо това те ме поглеждат глупаво и се обръщат един към друг.

— Според мен трябва да обмислиш предложението — отвръща Еди. — Във вестника пишат, че отчаяно се опитват да те привлекат.

— Няма да се обидим, ако си тръгнеш — добавя Триш и кима. — Ще те разберем.

Само това ли ще ми кажат? Не се ли радват, че искам да остана? Не искат ли да продължа да работя като икономка?

— Не искам да си тръгвам! — заявявам ядосано аз. — Искам да остана тук и да се радвам на смислен, спокоен живот.