Софи Кинсела - Повелителката на метлата

Нямам сили да ги погледна. Чувствам се ужасно.

— Ще ви разбера, ако поискате да напусна — мрънкам аз. — Когато поех работата, ви излъгах.

— Да напуснеш ли? — Триш е истински ужасена. — Не иска ме да напуснеш! Нали, Еди?

— В никакъв случай. — Той се зачервява още повече. — Справяш се чудесно, Саманта. Какво като си адвокат.

— „Излъгах ви“ — повтаря след мен журналистката и записва грижливо в бележника си. — Чувствате ли се виновна заради лъжата, госпожице Суитинг?

— Престанете! — настоявам аз. — Няма да има интервю.

— Госпожица Суитинг казва, че предпочита да чисти тоалетни, вместо да стане партньор в „Картър Спинк“ — продължава журналистката и се обръща към Триш: — Може ли да ми покажете въпросните тоалетни?

— Нашите тоалетни ли? — По бузите на Триш избиват червени петна и тя ме поглежда неуверено. — Ами… Наскоро не сме ремонтирали баните, но те са обзаведени от „Роял Долтън“…

— Колко са? — Журналистката вдига поглед от бележника.

— Престанете! — Стисвам отчаяно главата си. — Вижте, ще… ще направя изявление за пресата. След това искам да оставите работодателите ми на мира.

Излизам бързо от кухнята, отварям входната врата, а жената от „Дейли мейл“ ме следва. Тълпата журналисти са все още отвън. Аз ли си въобразявам или са станали повече?

— Това е Мартин — обяснява подигравателно мъжът с очилата, когато се приближавам до вратата. Не му обръщам никакво внимание.

— Дами и господа — започвам аз. — Много ще ви бъда благодарна, ако ме оставите на мира. Тук няма нищо интересно.

— Ще останете ли на работа като икономка? — провиква се дебел господин в дънки.

— Да, ще остана. — Вирвам брадичка. — Направила съм избора си, причините са лични и съм много щастлива тук.

— Ами феминизмът? — пита младо момиче. — Жените са се борили години наред, за да си извоюват равни права. Сега вие им казвате, че трябва да се върнат обратно в кухнята.

— Нямам намерение да казвам каквото и да е на жените! — отвръщам стреснато аз. — Това е моят живот.

— Но според вас няма нищо лошо в това жените да са вързани за мивката — блещи се сивокоса жена с очила.

— Не! — отвръщам стреснато аз. — Искам да кажа, напротив! Според мен… — Отговорът ми е заглушен от множество въпроси и блясък на фотоапарати.

— „Картър Спинк“ сексистки ад ли е?

— Това някаква игра ли е?

— Трябва ли жените да се отдават на кариерата си?

— Искаме да ви предложим да списвате колона за тайните на домакинската работа! — припява русо момиче в син шлифер. — Ще я наречем „Съветите на Саманта“.

— Какво? — зяпвам я аз. — Нямам никакви съвети.

— Дайте ни някоя рецепта тогава. — Тя грейва. — Кое е любимото ви ястие?

— Може ли една снимка само по престилка? — провиква се някакъв дебелак и ми намига.

— Не! — отвръщам ужасена аз. — Нямам какво повече да ви кажа! Без коментар! Вървете си!

Без да обръщам внимание на виковете „Саманта!“, аз се обръщам и побягвам с разтреперани крака по алеята.

Светът е полудял.

Втурвам се в кухнята и откривам Триш, Еди и Мелиса да четат внимателно статията в „Дейли мейл“.

— Недейте! — провиквам се аз и сърцето ми се свива. — Не го четете. Честно. Това е просто… един… глупав жълт вестник…

И тримата вдигат глави и ме поглеждат така, все едно, че съм извънземно.

— Плащали са ти по 500 лири на час? — Триш не може да овладее гласа си.

— Предложили са ти пълноправно партньорство? — Мелиса буквално е позеленяла. — И ти си отказала? Да не си полудяла?

— Недейте да четете тези глупости! — Опитвам се да грабна вестника. — Госпожо Гайгър, нека продължим както досега. Аз все още съм ви икономка…

— Ти си една от най-изтъкнатите талантливи адвокатки в страната! — Триш сочи вестника в истеричен възторг. — Така пише тук!

— Саманта? — На вратата се чука и Натаниъл влиза в кухнята, понесъл пресни картофи. — Тези ще стигнат ли за обяд?

Поглеждам го глупаво и сърцето ми се свива. Той няма представа. Той не знае нищо. Господи!

Трябваше да му кажа. Защо не му казах? Как можах да не му кажа!

— Ами ти какъв си? — пита Трит и се обръща рязко към него. — Да не би да си ядрен физик? Или таен правителствен агент?

— Моля? — Натаниъл ме поглежда любопитно, но аз нямам сили да се усмихна.

— Натаниъл…

Замълчавам, защото не мога да продължа. Натаниъл оглежда всички един по един и смръщва чело.

— Какво става тук? — пита накрая той. — Станало ли е нещо?

Никога не съм обърквала нещата така, както когато се наложи да кажа на Натаниъл. Заеквам, мълча, повтарям се и се въртя в кръг.