Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Тук е! Тя излезе!

— Тя е!

Чувам гласове от другата страна на улицата и за мой ужас цяла тълпа журналисти се показва, затичват се към вратата, стиснали фотоапарати и диктофони.

По дяволите. Откъде се взеха?

— Госпожице Суитинг, Ангъс Уотс. „Дейли експрес“. — Мъжът с черните очила вдига микрофон. — Какво ще посъветвате младите жени?

— Наистина ли ви е приятно да чистите тоалетни? — пита друг и навира фотоапарата си в лицето. — Какъв препарат за тоалетни ползвате?

— Престанете! — настоявам притеснена аз. — Оставете ме на мира! — Дръпвам дървената порта, за да я затворя, след това се обръщам и се затичвам по алеята към къщата. Накрая се скривам в кухнята.

Какво ще правя? Какво?

Зървам образа си в лъскавия хладилник. Поруменяла съм и имам доста налудничав вид. Да не говорим, че съм нахлупила сламената шапка на Триш.

Смъквам я от главата си и я зарязвам на масата тъкмо когато Триш нахлува в кухнята. Понесла е книгата „Елегантното парти“ и празна чаша кафе.

— Какво става, Саманта? — пита тя. — Навън става нещо.

— Така ли? — питам аз. — Май не съм забелязала.

— Прилича ми на протестно шествие. — Тя смръщва чело. — Надявам се да не са тук и утре. Протестите са много егоистична работа… — Погледът й попада на плота. — Още ли не си готова с крема? Ама, Саманта! Какво прави досега?

— Ъъъ… нищо! — преглъщам аз. — Веднага ще се заема, госпожо Гайгър. — Посягам към купата и започвам да смесвам шоколада и белтъците.

Имам чувството, че се намирам в паралелна реалност. Всичко ще излезе наяве. При това съвсем скоро. Какво да правя?

— Ти видя ли шествието? — обръща се Триш към Еди, когато той влиза в кухнята. — Точно пред портата са! Трябва да им кажем да се преместят!

— Това не е шествие — обяснява той, отваря хладилника и наднича вътре. — Журналисти са.

— Журналисти! — Триш поглежда към тях. — Какво, за бога, търсят тук?

— Може да си имаме нов съсед, някоя видна личност — предполага Еди и си сипва чаша бира. В същия момент Триш покрива устата си с ръка.

— Джоана Лъмли! Чух, че щяла да си купува имот в селото! Саманта, ти чула ли си нещо?

— Аз… ъъъ… не. — Заеквам и усещам, че лицето ми пари. Трябва да кажа нещо. Хайде! Кажи нещо! Какво да кажа?

Откъде да започна?

— Саманта, ще ми изгладиш ли тази блуза за довечера? — Мелиса се вмъква в кухнята, понесла пепитена блуза без ръкави. — И да внимаваш с яката, нали? — добавя намръщено тя. — Последната, която глади, имаше гънки.

— Ами добре. Много съжалявам — отвръщам аз. — Ако я оставите в мокрото…

— И да минеш стаята ми с прахосмукачка — продължава да нарежда тя. — Разсипах малко пудра на пода.

— Не съм сигурна дали ще ми остане време… — започвам аз.

— Намери време — сопва се тя и грабва една ябълка. — Какво става навън?

— Никой не знае — отвръща Триш силно объркана. — Решихме, че е заради Джоана Лъмли.

В същия момент на вратата се звънва. Стомахът ми се преобръща. В първия момент ми идва да изскоча през задната врата.

— Дали не са те? — възкликва Триш. — Еди, върви да видиш. Саманта, свари кафе. — Поглежда ме нетърпеливо. — Хайде, де!

Аз съм като парализирана. Трябва да кажа нещо. Трябва да им обясня. Само че устата ми не желае да се отвори.

— Саманта? — Тя ме поглежда. — Добре ли си?

Вдигам поглед с огромно усилие.

— Ъъъ… госпожо Гайгър… — Гласът ми е станал дрезгав от вълнение. — Има… има нещо… трябва…

— Мелиса! — прекъсва ме гласът на Еди. Бърза в кухнята, ухилен до уши. — Мелиса, миличка! За теб са дошли.

— За мен ли? — Мелиса вдига учудено поглед. — Как така, чичо Еди?

— От „Дейли мейл“ са. Искат да те интервюират! — Еди се обръща към Триш, грейнал от гордост. — Ти знаеше ли, че нашата Мелиса е една от най-обещаващите адвокатки в страната?

О, не, не може да бъде.

— Какво? — Триш за малко да изпусне книгата.

— Така казаха! — кима Еди. — Казаха, че може и да се изненадам, че в дома ми живее такава звезда. Аз им казах, че няма такова нещо. — Той прегръща Мелиса. — Открай време знаем, че си звезда!

— Госпожо Гайгър… — настоявам аз. Никой не ме забелязва.

— Сигурно е заради наградата, която спечелих в университета! Сигурно някой им е казал! — ахва Мелиса. — Господи! „Дейли мейл“.

— Искат да те снимат! — добавя Еди. — Искат ексклузивно интервю.

— Трябва да си сложа грим! — Мелиса е напълно объркана. — Как изглеждам?

— Веднага! — Триш отваря ръчната си чаната. — Ето ти аркансил. И червило…

На това трябва да се сложи край.