Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ами ако вече не ми се струва важно?

— Минали са само няколко седмици! Не може да се промениш току-така!

— Напротив. Може. Променила съм се.

Гай клати глава.

— Ти сериозно ли си станала икономка?

— Напълно — сопвам се аз. — Какво от това?

— За бога… — Той млъква. — Виж, Саманта, върни се горе. Ще поговорим. От отдел „Кадри“ също се качиха. Беше уволнена… отнесоха се зле към теб… нищо чудно, че не можеш да мислиш трезво. Предлагат ти срещи с психолог.

— Не ми трябва психолог! — Врътвам се и продължавам надолу по стълбите. — Да не би да означава, че съм луда единствено защото не искам повече да работя като адвокат?

Стигам до последното стъпало и изскачам във фоайето. Гай не се е отказал да върви след мен. Хилъри Грант от „Връзки с обществеността“ е седнала на едно от кожените канапета с жена, която не познавам. Двете ме поглеждат стреснати.

— Саманта, не можеш да го направиш! — крещи след мен Гай, когато слиза във фоайето. — Ти си една от най-талантливите адвокатки, които познавам. Не можеш да откажеш да станеш старши партньор, за да се правиш на скапана… икономка.

— Защо да не мога, след като това ми е приятно? — Спирам насред мраморното фоайе и се врътвам към него. — Гай… най-сетне открих какво е да живееш наистина! Открих какво е да не ти се налага да работиш всеки уикенд, да не си непрекъснато под напрежение. И да ти кажа… харесва ми!

Гай не чува нито една дума. Дори не се опитва да разбере.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е по-хубаво да чистиш кенефи, отколкото да си съдружник в „Картър Спинк“? — По лицето му се е изписал неподправен гняв.

— Да! — отвръщам предизвикателно аз. — Точно така!

— Коя е тази? — пита любопитно жената с червения костюм.

— Саманта, правиш най-голямата грешка в живота си! — отеква гласът на Гай, докато отварям стъклената врата. — Ако си тръгнеш сега…

Нямам желание да го слушам повече. Вече съм навън. Слизам по стълбите. Тръгвам си завинаги.

Може би току-що направих най-голямата грешка в живота си. Думите на Гай звучат непрекъснато, докато седя във влака за Глостър и пия вино, за да се успокоя.

Едно време тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме върне. Вече не е така. Идва ми да се изсмея. Той няма никаква представа.

От всичко, което ми се случи, научих едно. Няма такова нещо като най-голямата грешка. Няма такова нещо като съсипвам си живота. Оказва се, че животът не е чак толкова крехък.

Когато пристигам в Долно Ибъри, се отправям към пъба. Натаниъл е зад бара в кадифена риза, която не съм виждала досега, и си говори с Еймън. Оставам на вратата, загледана в него. Радвам се на силните му ръце, на наклонения на една страна врат, на сключените вежди, докато кима. Веднага разбирам, че не е съгласен с онова, което Еймън му казва. Въпреки това изчаква тактично, преди да каже мнението си.

Май съм по-добра, когато става дума за телепатия, отколкото си мислех.

Като че ли и той е телепат, защото вдига поглед и трепва. Усмихва ми се доволно, но аз долавям скритото му напрежение. Последните два дни не бяха лесни за него. Може би се е страхувал, че няма да се върна.

Откъм таблото със стреличките се понася вик, един от клиентите се обръща, забелязва ме и тръгва към бара.

— Саманта! — провиква се той. — Най-сетне! Трябваш ни в отбора!

— Само секунда! — отвръщам през рамо аз. — Здрасти — посягам към Натаниъл. — Хубава риза.

— Здрасти — отвръща небрежно той. — Добре ли мина?

— Не беше никак зле — кимам аз. Вдига преградата на бара, за да мога да мина, и забелязвам, че ме оглежда, за да разбере какво става.

— Свърши ли се?

— А-ха. — Прегръщам го и го притискам силно до себе си. — Свърши се.

В този момент съм убедена, че му казвам истината.

До обяд всичко е спокойно.

Както обикновено, приготвям закуска за Триш и Еди. След това пускам прахосмукачката. Накрая си слагам престилката на Айрис, вадя дъската за рязане и се захващам да изстискам портокали. Ще направя крем от натурален шоколад и портокалов сок за благотворителния обяд утре. Ще го сервирам върху карамелизирани парчета портокал и всяка порция ще бъде украсена със сребърен ангел, поръчан от каталога за коледна украса.

Идеята беше на Триш. Сега ангелчетата висят от тавана.

— Как е? — Триш влиза притеснена в кухнята. — Направи ли вече кремовете?

— Още не съм — отвръщам аз и бързо изцеждам един от портокалите. — Не се тревожете, госпожо Гайгър. Всичко е под контрол.