Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Много благодаря. — Усмихвам се смутено. — Чувствам се различно. Просто съм по-спокойна напоследък. — Отпивам от кафето, отпускам се назад на стола и се замислям. — Наслаждавам се на живота повече, отколкото преди… Забелязвам повече от преди…

— Не забеляза, че телефонът ти звъни — прекъсва ме тихо тя и посочва с брадичка джоба ми.

— Така ли? — Грабвам изненадана телефона. — Трябва да се обадя. Извинете ме.

Отварям мобилния и чувам гласа на Кетърман:

— Саманта!

Прекарвам три часа в „Картър Спинк“, докато разговарям първо с представител на адвокатската колегия, след това с двама от старшите партньори и накрая с някакъв от Трета обединена банка. По обяд вече съм изтощена да повтарям едно и също пред безизразните лица. От осветлението в офиса ме заболя глава. Бях забравила колко потискащо е тук и колко е сух въздухът.

Все още не мога да си обясня какво точно става. Адвокатите са толкова противно дискретни. Знам, че някой е ходил до дома на Арнолд и нищо повече. Макар че никой няма да си признае, знам, че съм права. Вече съм оправдана.

След последното интервю донесоха чиния със сандвичи, бутилка минерална вода и руло. Изправих се, протегнах ръце и пристъпих до прозореца. Чувствам се като затворничка тук. На вратата се почуква и Кетърман влиза.

— Не приключихме ли вече? — попитах аз. — Тук съм от три часа.

— Може да се наложи отново да говорим с теб. — Той ми посочва сандвичите. — Трябва да обядваш.

Не мога да остана в тази стая нито миг повече. Трябва да се пораздвижа.

— Първо ще се освежа — заявявам аз и се измъквам от стаята, за да не му дам възможност да протестира.

Когато отварям вратата на дамската тоалетна, всички жени вътре млъкват. Влизам в една от кабинките и чувам развълнувания шепот навън. Когато излизам, всички са още тук. Наблюдават ме, не смеят да откъснат очи от мен.

— Върна ли се, Саманта? — пита една колежка, Луси.

— Не бих казала. — Обръщам се притеснена към мивката.

— Изглеждаш различно — казва друго момиче.

— Ръцете ти! — отбелязва Луси, докато се мия. — Толкова са загорели. И си стегната. Да не би да си ходила в някой център за красота?

— Ами… не. — Усмихвам се тайнствено. — Благодаря. Как я карате тук?

— Добре. — Луси кимва няколко пъти. — Много работа. Миналата седмица докарах шейсет и шест часа. Две нощи не мръднах.

— А аз три — обажда се друго момиче. Опитва се да говори небрежно, но аз забелязвам гордостта по лицето й. Забелязвам и тъмните кръгове под очите й. И аз ли съм изглеждала по този начин? Бледа, напрегната и изнервена?

— Супер! — отвръщам любезно аз, докато си суша ръцете. — Трябва да се връщам. Ще се видим.

Излизам от дамската тоалетна, потънала в мислите си, когато чувам глас:

— Господи, Саманта!

— Гай? — Вдигам шокирана поглед към него. Той крачи забързано към мен. Изглежда стегнат, загорял, а усмивката му е още по-пленителна от преди.

Не очаквах да го видя. Дори съм малко притеснена.

— Я да те видя! — Той стисва страхотно.

— Мислех, че си в Хонконг.

— Върнах се днес сутринта. — Току-що ми казаха какво става. По дяволите, Саманта, невероятно е. — Той снишава глас: — Единствено ти би разбрала какво става. Кой да предположи, че не друг, ами Арнолд би направил подобно нещо. Направо не можах да повярвам. Никой не може да повярва. От хората, които са запознати със случая — уточнява той и зашепва: — Очевидно още не се е разчуло.

— И аз не знам още какъв е „случаят“ — отвръщам недоволно. — Нищо не ми казват.

— Ще ти кажат. — Гай бърка в джоба, вади миникомпютъра и се взира в екрана. — Ти си определено събитието на деня. Знаех си аз. — Той вдига поглед. — Сигурен бях, че не можеш да допуснеш грешка.

Зяпвам го. Как е възможно да каже подобно нещо?

— Не е вярно — отвръщам бързо аз. — Абсолютно не е вярно. Доколкото си спомням, сам каза, че съм допуснала грешка. Освен това каза, че на мен не можело да се разчита.

Усещам как в душата ми нахлува старият гняв, болката и унижението, затова извръщам поглед.

— Казах ти, че други са казали, че си допуснала грешка. — Гай набира нещо на миникомпютъра и вдига намръщен поглед. — По дяволите, Саманта. Аз се застъпих за теб. Бях на твоя страна. Попитай когото искаш!

Да. Сигурно. Затова не ме пусна да припаря до вас.

Не казвам нищо на глас. Няма смисъл. Това е вече минало.

— Хубаво — отвръщам най-сетне аз. — Все едно.

Тръгваме заедно по коридора. Гай продължава да пише нещо на джобния си компютър. Господи, той не може без това чудо, казвам си раздразнена аз.