Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Къде, по дяволите, изчезна? — Най-сетне престава да пише. — Какво прави през всичкото това време? Нали не си наистина сервитьорка?

— Не съм. — Не мога да не се усмихна на изражението му. — Не съм. Имам си работа.

— Знаех, че веднага ще те лапнат. — Той кима доволно. — Къде постъпи?

— Ами… не ги познаваш — отвръщам след кратко колебание аз.

— Но си в същата област, нали? — Той прибира миникомпютъра. — Със същата работа ли се занимаваш?

В този момент си представям изкуствената материя на синята униформа и как мия банята на Триш.

— Ами, не точно. — Успявам да остана сериозна. Гай ми се струва изненадан.

— Все още се занимаваш с банково право, нали? Не ми казвай, че си се заела с нещо друго. — В този момент му става интересно. — Нали не си се насочила към търговското право?

— Ъъъ… не… не е търговско право. Трябва да вървя. — Прекъсвам го и отварям вратата на залата. — Доскоро.

Изяждам сандвичите и изпивам минералната вода. Цял половин час никой не ме притеснява. Все едно, че съм поставена под карантина заради някоя заразна болест. Поне да ми бяха дали някое и друго списание. Напоследък клюките започнаха доста да ми се услаждат, особено след куповете „Хийт“ и „Хелоу“, с които разполага Триш.

Най-сетне някой чука на вратата и влиза Кетърман.

— Саманта! Бихме искали да се видим с теб в заседателната зала.

Заседателната зала, значи! Не може да бъде!

Тръгвам след Кетърман по коридора и забелязвам как се споглеждат и побутват всички, покрай които минаваме. Той отваря огромната врата на заседателната зала и влиза. Вътре са се настанили половината партньори и ме чакат. Настъпва мълчание, когато Кетърман затваря вратата. Поглеждам Гай, той се ухилва окуражително, ала не казва нищо.

Дали не трябва аз да кажа нещо? Да не би да съм пропуснала нещо? Кетърман се настанява сред партньорите. След това се обръща към мен:

— Саманта! Както знаеш, в момента се провежда разследване на… събитията. Окончателният резултат все още не е ясен. — Той спира, струва ми се напрегнат и аз забелязвам, че някои от останалите си разменят погледи. — Стигнахме единодушно до едно заключение. Постъпихме… несправедливо с теб.

Зяпвам го слисана. Той си призна! Да накараш един адвокат да признае грешката си е все едно да накараш кинозвезда да признае, че си е направила липосукция.

— Моля? — Исках само да го чуя още веднъж.

— Постъпихме несправедливо с теб. — Кетърман се мръщи, защото насоката на разговора никак не му допада. Идва ми да се изкискам.

— Аз ли съм била несправедлива? — настоявам и се ококорвам.

— Ние бяхме несправедливи с теб! — сопва се той.

— А, да, с мен. Благодаря ви — усмихвам се любезно. — Много мило.

Сигурно ще ми предложат някой бонус, казвам си аз. Или някой луксозен подарък. Или дори почивка.

— Затова — продължава Кетърман — бихме искали да ти предложим пълноправно партньорство във фирмата. Влиза в сила незабавно.

Толкова съм шокирана, че за малко да седна на земята. Пълноправно партньорство, значи!

Отварям уста, ала не мога да произнеса и дума. Нямам сили. Оглеждам се безпомощно като риба, уловена на въдица. Пълноправно партньорство е най-високото стъпало. Това е мечтаното от всеки правист признание. Не очаквах подобно нещо.

— Добре дошла обратно, Саманта — поздравява ме Грег Паркър.

— Добре дошла — пригласят и останалите. Дейвид Елдридж ми се усмихва топло. Гай вдига доволно палци.

— Имаме шампанско. — Кетърман кимва на Гай и той отваря двойните врати. В следващия миг две сервитьорки внасят подноси с чаши за шампанско. Някой ми подава една.

Всичко става прекалено бързо. Трябва да кажа нещо.

— Ъъъ… извинете! — повишавам глас аз. — Все още не съм казала, че приемам.

Изведнъж всички присъстващи се вкаменяват, все едно, че гледаме видео и някой е натиснал стоп кадър.

— Моля? — Кетърман се обръща към мен, а разкривеното му лице издава, че не може да повярва.

Господи. Не съм сигурна, че ще приемат новината много добре.

— Работата е там, че… — Замълчавам и отпивам от шампанското за кураж, като се питам как да им поднеса новината по-тактично.

Цял ден обмислях този въпрос. През целия си съзнателен живот съм мечтала да стана партньор в „Картър Спинк“. Това бе наградата, към която се стремях. Нищо друго не съм желала по-силно.

Само че… оказа се, че има толкова много неща, които допреди няколко седмици не подозирах, че съществуват. Като например чистият въздух. Свободните уикенди. Да обсъждам какво ще правя с приятели. Да седя в пъба, след като съм приключила работа, да пия бяло вино, да знам, че не ме чака работа, да няма за какво да мисля, да не съм натоварена.