Софи Кинсела - Повелителката на метлата

— Ясно — заявява накрая Еди и след кратко мълчание поглежда питащо Триш.

Телефонът звънва и Триш се обажда.

— Ало? — Остава заслушана в гласа. — Разбира се, Мейвис. И Труди. Ще ви чакам! — Тя затваря. — Още две гостенки за благотворителния обяд.

— Така. — Поглеждам часовника си. — Трябва да се заема с ордьоврите.

Докато вадя тестото, телефонът звънва отново и Триш въздиша.

— Ако има още желаещи да дойдат… Ало? — Докато слуша, изражението й се променя и тя прикрива слушалката с длан.

— Саманта — съска тя. — Искаш ли да участваш в телевизионна реклама за „Тоалетно пате“? Ще бъдеш със съдийска перука и тога и ще трябва да кажеш…

— Не! — отвръщам остро аз. — Не, разбира се!

— Не трябваше да отказваш на телевизията — укорява ме Еди. — Това щеше да е невероятна възможност.

— Нищо подобно. Не желая да имам нищо общо с рекламите по телевизията! — Виждам, че Еди се кани да спори. — Не искам да давам интервюта — добавям бързо аз. — Не искам да ме сочат с пръст. Просто искам животът ми да стане отново нормален.

По обяд нищо не е нормално. Нещата стават още по-сюрреалистични от преди.

Получих още три предложения да се появя по телевизията, да направя „изискана“ фотосесия за „Сън“ в униформа на прислужница. Триш вече даде ексклузивно интервю за „Мейл“. Мелиса настоя да слуша радиопредаване и слушателите, които се обаждаха, ме нарекоха „антифеминистка и тъпачка“, „задръстена готвачка“ и „паразит за данъкоплатците, платили за образованието ми“. Бях толкова вбесена, че едва се сдържах да не позвъня.

Вместо това изключих радиото и си поех дълбоко дъх. Няма да се оставя на това. Имам други работи, за които трябва да мисля. Вече пристигнаха четиринайсет от гостите за благотворителния обяд и сега са на поляната пред къщата. Трябва да опека тарталетите с гъби, да довърша соса с аспержи и да гарнирам филето от сьомга.

Отчаяно ми се иска Натаниъл да е тук, за да ми вдъхне спокойствие. Само че той е заминал за Бъкингам, за да купи златни рибки за езерото, тъй като Триш реши, че трябва спешно да се купят. Очевидно струват стотици лири и всички знаменитости имали. Това е смешно. Кой ти гледа езерото?

На вратата се звънва тъкмо когато отварям фурната. Въздишам. Не е възможно да идва още един гост. И без това тази сутрин приехме още четири заявки за участие, което напълно обърка програмата ми. Да не говорим за журналистката от „Мирър“, облечена в розов флорален костюм, която се опита да пробута на Еди, че наскоро се била преместила да живее в селото.

Пъхвам тарталетите във фурната, събирам остатъците от тестото и избърсвам точилката.

— Саманта? — Триш чука на вратата. — Имаме още един гост!

— Още един? — обръщам се и забърсвам брашното от бузата си. — Току-що сложих ордьоврите да се пекат…

— Твой приятел е. Казва, че спешно трябва да говори с теб. По работа. — Триш извива многозначително вежди и отстъпва. В следващия момент застивам от учудване.

Та това е Гай. Застанал е в кухнята на Триш. Както обикновено е в безупречен костюм и колосани ръкави.

Гледам го и не мога да проговоря, защото съм напълно слисана.

Съдейки по изражението му, той също е слисан.

— Господи боже мой! — започва бавно той и оглежда униформата, точилката и покритите ми с брашно ръце. — Ти наистина си икономка.

— Да — вирвам брадичка аз. — Точно така.

— Саманта… — подвиква Триш от вратата. — Не ми се иска да ви прекъсвам, но… би ли поднесла ордьоврите след десет минути?

— Разбира се, госпожо Гайгър. — Автоматично правя реверанс. Триш излиза, а Гай остава ококорен.

— Ти правиш реверанси?

— Реверансите бяха грешка — признавам аз. Забелязвам ужасения му поглед и усещам как смехът ми се надига. — Гай, какво правиш тук?

— Дошъл съм да те убедя да се върнеш.

Естествено. Трябваше сама да се сетя.

— Няма да се върна. Сега би ли ме извинил? — Посягам към метлата и лопатата и започвам да събирам поръсеното по пода брашно и падналите парчета тесто. — Внимавай къде стъпваш!

— Да, добре. — Гай внимателно се отдръпва. Изхвърлям събраното в кофата за боклук, след това вадя соса от аспержи от хладилника, пресипвам го в тенджера и пускам печката. Гай ме наблюдава с огромно любопитство.

— Саманта — започва той, когато се обръщам. — Трябва да поговорим.

— Заета съм. — Часовникът звънва пронизително и аз отварям долната фурна, за да извадя чесновите рулца с розмарин. Усещам невероятна гордост, когато ги виждам — апетитни, златистокафяви, с прекрасен билков аромат. Не мога да се сдържа да не опитам и подавам едно на Гай.