Стивън Кинг - Пътуващото зло се отправя на север

Сигурно ще ви се стори странно, но всъщност притежавам картината, описана в този разказ. Съпругата ми решила, че я харесвам (или поне че ми е направила впечатление), затова ми я подари… по случай рождения ми ден? Или май беше за Коледа? Не си спомням. Спомням си обаче, че и трите ми деца не я харесаха. Окачих я в кабинета си, а те твърдяха, че шофьорът ги следи с поглед, докато прекосяват помещението (като съвсем малък Оуен изпитваше същия страх от снимката на Джим Морисън); обичам да чета за картини, които се променят, затова най-сетне написах разказ за моята картина. Спомням си, че само още веднъж получих вдъхновение за разказ, свързан с картина, съществуваща в действителност — графика на Крис ван Олсбърг — който се нарича „Къщата на Мейпъл Стрийт“ и е включен в сборника „Кошмари и съновидения“. В романа ми „Роуз Мадър“, който според мен е сред най-добрите ми творби, и още не е филмиран, също се разказва за променяща се картина. В него пътуващото зло се нарича Норман.

Ричард Кинъл не се изплаши, когато за първи път видя картината на разпродажба на употребявани вещи в Роузуд.

Беше запленен от нея, помисли си, че има късмет, задето е попаднал на подобна находка, но изпита ли страх?

Не, разбира се. Едва по-късно („когато вече бе прекалено късно“, както би написал в някой от своите зашеметяващо успешни романи) си даде сметка, че в младостта си бе почувствал същото влечение към определени забранени наркотици. Предприел бе пътуване до Бостън, за да участва в конференция на Международната асоциация на поетите, драматурзите и романистите, посветена на темата „Заплахата от популярността“. Кинъл отдавна бе открил, че големите клечки в асоциацията са майстори на измислянето на подобни теми; според него популярността не бе опасна, напротив — действаше му успокояващо. Предпочете да пропътува с кола вместо със самолет четиристотинте километра от Дери до Бостън, тъй като докато пишеше последната си книга, изпадна в творческо безсилие; каза си, че докато шофира, ще размишлява върху сюжета и положително ще намери най-подходящото разрешение.

По време на конференцията участва в обсъждания, по време на които непознати му досаждаха с въпроси откъде черпи идеи за книгите си и дали някога се е случвало сам да се изплаши от написаното. Най-сетне настъпи моментът да се отправи обратно към дома си. Излезе от града по моста Тобин и пое по шосе №1. Никога не пътуваше по магистралата, когато имаше да обмисля нещо; при шофирането по магистралата изпадаше в състояние, напомнящо на сомнамбулизъм. Безсъмнено му действаше успокояващо, но не помагаше на творческия процес. Натовареното движение по крайбрежния път, при което ту удряше спирачки, ту потегляше, действаше като песъчинка, попаднала в мидата — причиняваше усилена мисловна дейност, от която понякога излизаше истински бисер.

Всъщност литературните критици едва ли биха използвали тъкмо тази дума. В един миналогодишен брой на „Искуайър“ Брадли Саймън започваше рецензията си за „Градът на кошмара“ така: „Ричард Кинъл, който пише по същия начин, по който Джефри Даръм готви, е получил нов пристъп на обилно повръщане. Поредният му бълвоч носи заглавието «Градът на кошмара»“.

Пътувайки по шосе №1, мина през Ревъри, Малдън, Евърет и Нюбърипорт; китното градче Роузуд се намираше южно от границата между Масачусетс и Ню Хампшир. Пътят минаваше през центъра, на около два километра по-нататък Кинъл зърна множество наглед евтини и безвкусни предмети, наредени на моравата пред двуетажна къща. Върху електрическа печка с цвят на авокадо беше подпряна табела с надпис: „РАЗПРОДАЖБА НА УПОТРЕБЯВАНИ ВЕЩИ“. Колите, паркирани от двете страни на шосето, създаваха задръстване, от което шофьорите, непроявяващи интерес към разпродажбите, бързаха да се измъкнат. Кинъл обаче си падаше по тези мероприятия, най-много се интересуваше от кашоните с книги, в които понякога откриваше истински находки. Премина задръстването, паркира аудито си на челно място на колоната от коли, спрели в платното по посока на Мейн и Ню Хампшир, и се върна пеша.

Десетина души обикаляха моравата пред двуетажната къща, боядисана в синьо-сиво. Вляво от циментираната алея стърчеше голям телевизор на крачета, поставени в картонени пепелници, които изобщо не предпазваха моравата. Отгоре се мъдреше табелка с надпис: „ПРЕДЛОЖИ ЦЕНА — ОЧАКВА ТЕ ПРИЯТНА ИЗНЕНАДА“.