Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

— Четирийсет и пет долара. Честно да ви кажа, отначало й исках седем десетачки, но след като никой не прояви интерес, смъкнах цената. Ако наминете утре, може би ще я вземете за трийсетачка. — Превзетата й усмивка бе добила страховити размери, сребриста слюнка проблясваше в ъгълчетата на разтегнатите й устни.

— Не ми се иска да рискувам — заяви той. — Веднага ще ви напиша чек.

Усмивката й стана още по-широка; дебеланата вече приличаше на някоя от гротескните пародии на Джон Уотърс, например на Шърли Темпъл, увеличена стократно.

— Забранено ми е да приемам чекове, но от мен да мине. — Тонът й беше като на тийнейджърка, която най-сетне склонява да прави секс с гаджето си. — Само ще ви замоля, след като и без това ще извадите писалката, да дадете автограф за дъщеря ми. Казва се Робин.

— Какво хубаво име — машинално избърбори Кинъл. Грабна картината и последва дебеланата до масичката. Младите влюбени на телевизионния екран временно бяха изместени от жена на средна възраст, която с апетит се тъпчеше с мюсли.

— Робин е прочела всичките ваши книги. Питам се от къде ли ви хрумват тези шантави идеи.

— Нямам представа — отвърна той и се усмихна по-широко от обичайното. — Просто ми хрумват — странно, нали?

Жената, отговаряща за разпродажбата, се казваше Джуди Димънт и живееше в съседната къща. Когато Кинъл я попита знае ли случайно кой е художникът, тя кимна:

— Че как да не знам. Нарисува я Боби Хастингс и пак той е причината сега да продавам вещите на семейството. Само тази картина не изгори — добави Джуди. — Горкичката Айрис. Само за нея ми е мъчно. Смятам, че на Джордж изобщо не му пукаше. Така и не разбра защо тя настоява да продадат къщата. — Избърса потта от облото си лице и завъртя очи, все едно казваше: „Представяте ли си?“ Взе чека и подаде на Кинъл бележника, в който беше записала всички продадени вещи и цената, получена за всяка. — Напишете „За Робин“. Бъдете така добър, много ви благодаря, задължена съм ви до гроб… — Глуповатата усмивка отново цъфна, досущ като някогашен познат, за когото сте се надявали, че вече не е между живите.

— Разбира се — кимна той и написа обичайното: „С благодарност, за дето сте моя почитателка“. След двайсет и пет години даване на автографи вече не му се налагаше да гледа, като пише, нито да мисли, за да съчини фразата. — А сега ми разкажете за картината и семейство Хастингс.

Джуди Димънт скръсти пълните си ръце като жена, която се готви да разкаже любимата си история.

— Когато през пролетта се самоуби, Боби беше едва двайсет и три годишен. Не е за вярване, а? Беше истински гений, но още живееше с родителите си. — Отново завъртя очи, сякаш да подчертае, че и това не е за вярване. — Сигурно е имал седемдесет-осемдесет картини, плюс албумите със скици. Разбирате ли, държеше ги в мазето. — Тя вирна брадичка към съседната къща в сиво-синьо, после се втренчи в картината, на която беше изобразен сатанинският младеж, шофиращ колата си по моста Тобин при залез слънце. — Айрис, майката на Боби, разправяше, че повечето не струват, че са много по-ужасни от тази. Като ги гледаш, направо ти настръхва косата. — Джуди сниши глас и зашепна, като наблюдаваше изпод око жената, разглеждаща приборите за хранене на семейство Хастингс, които бяха сбирщина от различни комплекти, и богата колекция от пластмасови чаши от „Макдоналдс“ с надпис „Скъпа, смалих децата“ . — Повечето бяха за секс.

— Не думайте! — промърмори Кинъл.

— Най-гнусните той нарисува, след като започна да се друса — продължи Джуди. — След смъртта му — той се обеси в мазето, където рисуваше — намериха над сто шишенца от онези, в които продават първокачествен кокаин. Ужасно нещо са тези наркотици, господин Кинъл.

— Имате право.

— Смятам, че те нахлузиха примката на шията му… извинете за каламбура. Боби занесе в задния двор всичките си рисунки и скици и ги изгори. После се обеси в мазето. На ризата му беше закачена бележка, която гласеше: „Не мога да понеса онова, което става с мен“. Не е ли ужасно, господин Кинъл? Не е ли най-страховитата история, която сте чували?

— Да — съвсем искрено отвърна той. — Вярно е.

— Както вече казах, ако зависеше от Джордж, преспокойно щеше да продължи да си живее в къщата — заяви Джуди Димънт. Взе листчето с автографа за Робин, постави го редом с чека на Кинъл и поклати глава, сякаш се учудваше на приликата между двата подписа. — Но мъжете са замесени от друго тесто.