Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

— Прекрасна перспектива — отбеляза леля Труди, скръсти ръце и развеселено го изгледа.

Той извади от багажника новата си картина. Рисунката наистина оказа силно въздействие върху възрастната жена, но различно от онова, което беше очаквал. Тя пребледня като платно, лицето й стана восъчнобледо — през целия си живот Кинъл не беше виждал подобна гледка.

— Ужасна е — процеди през зъби леля Труди. — Отвращава ме. Струва ми се, че разбирам защо ти е допаднала, Ричи, но онова, което ти правиш за забавление, тя върши наистина. Бъди добро момче и я прибери обратно в багажника. И още нещо — предлагам, като стигнеш до река Сако, да спреш и да изхвърлиш във водата проклетата картина.

Той зяпна от учудване. Леля Труди стискаше устните си, за да не треперят, обгръщаше с длани лактите си, сякаш да се удържи да не полети. В този момент не изглеждаше на шейсет и една години, а на деветдесет и една.

— Лельо — плахо промърмори той, озадачен от случващото се. — Леличко, какво не е наред?

— Онова. — Тя отпусна дясната си ръка и посочи картината. — Изненадана съм, че не го чувстваш, след като си надарен с богато въображение. В интерес на истината той чувстваше нещо, иначе нямаше да си хвърли парите на вятъра. Но леля Труди усещаше нещо друго… или нещо повече . Обърна картината към себе си (до този момент я държеше така, че гърбът с названието бе към него) и отново я погледна. Онова, което видя, като два бързи удара в гърдите и корема.

Първият удар бе предизвикан от факта, че картината се бе променила. Не много, но все пак промяната бе забележима. Усмивката на русокосия младеж беше по-широка и разкриваше още повече изпилените му канибалски зъби. И очите му бяха по-силно присвити, а изражението му беше още по-самодоволно и злорадо.

Разбира се, всичко това бе много субективно… човек би могъл да се излъже, пък и той не бе разгледал подробно картината, преди да я купи. Да не забравяме и досадното присъствие на госпожа Димънт, която с непрекъснатото си мърморене можеше да накара да окапе оная работа на маймуна от месинг.

Но имаше и още нещо, което не беше субективно. В мрака на багажника на аудито русокосият младеж беше обърнал лявата си ръка, подпряна на сваленото стъкло, и сега Кинъл виждаше татуировката, която преди бе скрита. Представляваше кама с окървавен връх, обвита в пълзящи растения. Под нея имаше думи. Кинъл разчете „ПО-ДОБРЕ СМЪРТ“ и си каза, че дори да не си прочут романист, ще се досетиш коя е скритата дума. „ПО-ДОБРЕ СМЪРТ ОТКОЛКОТО ПОЗОР“ бе мото, което очакваш да видиш татуирано на ръката на човек, променящ се по магия. „А на другата му ръка сигурно е изрисувано асо пика“ — помисли си Кинъл.

— Май наистина те отвращава, леличко — промърмори.

— Да — отвърна тя и стори нещо, което още повече го удиви — обърна се, преструвайки се, че наблюдава улицата (безлюдна и притихнала под горещото следобедно слънце), само и само да не гледа картината. — Всъщност леличка я ненавижда. Хайде, прибери я в багажника и влез у дома. Обзалагам се, че ти се ходи до тоалетната.

Веднага щом акварелът се озова в багажника, леля Труди възвърна своето savoire-faire. Поговориха за майката на Кинъл (живееща в Пасадина), за сестра му (жителка на Батон Руж), за бившата му съпруга Сали (понастоящем живееща в Нашуа). Сали беше вманиачена на тема извънземни; основала беше приют за бездомни животни, беше и собственичка на две списания, които излизаха всеки месец. „Оцелели“ бъкаше от астрална информация и „истински“ истории за живота в отвъдното, а „Извънземни посетители“ съдържаше разкази на хора, които са имали близки контакти със същества от други планети. Кинъл вече не посещаваше писателски конгреси, посветени на жанровете фентъзи и хорър. Казваше си, че една Сали му е достатъчна за цял живот.

Когато леля Труди го изпрати до колата, часът беше четири и половина, а той беше отказал традиционната покана за вечеря.

— Ако си тръгна сега, ще стигна до Дери по светло — обясни на любезната домакиня.

— Добре — кимна тя. — Извинявай, че се изразих така за новата ти придобивка. Естествено е да я харесваш, винаги са ти допадали… необикновените вещи и предмети. Но на мен ми подейства ужасно. Изтръпвам, като си спомня лицето на онзи. Сякаш го гледахме… а той отвръщаше на погледите ни.

Кинъл се ухили и я целуна по носа:

— Ама и твоето въображение е доста развинтено, скъпа.

— Разбира се, това е семейна черта. Сигурен ли си, че няма да отидеш до едното място, преди да тръгнеш?