Стивън Кинг: Злокобен танц

Тази книга е в ръцете ви в резултат от едно телефонно обаждане до мен през ноември, 1978 г. Тогава преподавах творческо писане и водех няколко литературни курса в Университета на Мейн в Ороно, а каквото свободно време ми оставаше, използвах да работя по последната чернова на романа си „Живата факла“, който досега вече трябва да е излязъл. Обади ми се Бил Томпсън, който беше редактирал първите ми пет книги („Кери“, „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“, „Нощна смяна“ и „Сблъсък“) между 1974 г. и 1978 г. Но което е по-важно, Бил Томпсън, по онова време редактор в издателство Дабълдей, беше първият човек, свързан с издателския бизнес в Ню Йорк, който беше проявил интерес към по-ранните ми, неиздавани произведения. Той именно беше онзи неоценим първи контакт, когото всички начинаещи писатели очакват с надежда, но твърде рядко откриват.

Моите взаимоотношения с Дабълдей приключиха след издаването на „Сблъсък“ и кариерата на Бил също пое в друга посока. Той стана старши редактор в Еверест Хаус, чието име ще откриете отпечатано върху книгата, която държите. Двамата се бяхме сприятелили докато работехме заедно и запазихме приятелството си. От време на време се виждахме за обяд… друг път се запивахме дружно. Най-запомнящият се от тези случаи беше бейзболната среща на звездите, която гледахме на телевизор с голям екран през юли 1978 г., докато пресушавахме бира след бира в една ирландска кръчма някъде из Ню Йорк. На бара имаше надпис, който обявяваше:

Късметлийски час за подранилите — от 8 до 10 сутринта, всички питиета на цена 50 цента.

Когато попитах бармана що за клиентела идва сутрин в 8.15 ч. за някой и друг коктейл с ром или джин, той ме измери с безрадостна усмивка, избърса ръце в престилката си и каза: „Колежанчета… като теб.“

Онази ноемврийска вечер, малко преди Вси Светии, Бил ми се обади и каза: „Защо не напишеш книга за феномена на хорър жанра, така, както ти го разбираш? Книги, филми, радио, телевизия, всичко накуп. Ако искаш ще я напишем заедно.“

Идеята ми се стори едновременно интригуваща и плашеща. Интригуваща, защото постоянно ми задаваха въпроса защо ги пиша тия неща; защо хората ги четат или гледат филмите? Изглежда парадоксално, че някой би си платил, за да бъде здравата изплашен и стреснат. Бях говорил и писал достатъчно по въпроса (включително доста дълъг предговор към сборника си с разкази „Нощна смяна“), та идеята за едно Окончателно становище да ми се стори привлекателна. От там насетне всеки път, когато някой поискаше личното ми мнение за хорър жанра, можех им заявя: „Вижте, написал съм цяла книга по въпроса. Прочетете я — това е моето Окончателно становище за механизма на страшния разказ.“

От друга страна идеята ми се стори плашеща, защото можех да си представя как такова начинание обхваща години, десетилетия, векове наред. Ако човек започне с Грендел и майка му 3 3 Чудовището Грендел и неговата майка са враговете на героя Беоулф от едноименната епична поема. — Б.пр. и продължи с всички останали истории след това, дори съкратените версии на Рийдърс Дайджест биха запълнили четири дебели тома.

Бил възрази, че е най-добре да се огранича до последните тридесетина години с отделни препратки назад за проследяване корените на жанра. Аз му отговорих, че трябва да си помисля и го направих. Размишлявах по въпроса дълго и старателно. Дотогава не се бях пробвал да пиша толкова дълъг нехудожествен текст и тази идея ме смущаваше. Смущаваше ме перспективата да разкрия истината. Художествената литература все пак се състои от лъжи, оплетени в още лъжи, поради което никога няма да си спечели одобрението на пуританите. В художествено произведение, ако стигнеш до задънена улица, винаги можеш да си съчиниш нещо или да се върнеш няколко страници назад и да преправиш нещо. Ако пишеш нехудожествен текст, постоянно трябва да следиш разни досадни подробности като например дали фактите са точни, дали датите съвпадат, дали имената са изписани правилно… Но най-лошото е, че лично се изправяш на чело на парада. Писателят е прикрита фигура — за разлика от музиканта или актьора, той може незабелязано да се разхожда по улиците. Неговите марионетки населяват сцената, докато той самият остава скрит. Авторът на нехудожествени произведения е прекалено видим.