Стивън Кинг - Злокобен танц

Целта на Клаату беше да подаде приятелска ръка, да предложи на земните жители място в своеобразна галактическа Организация на обединените нации, стига само ние да успеем да загърбим злощастния навик да се избиваме помежду си. Извънземните в летящите чинии бяха дошли с цел да покорят Земята. Последната армада на една загиваща планета, стара и алчна раса, търсеща не мир, а плячка.

„Денят, в който Земята спря да се върти“ е един от шепа истински научнофантастични филми. „Земята срещу летящите чинии“ е образец на много по-често срещан жанр — хорър филмите. Тук никой не се лигави с подаръци за президента и прочее — злите извънземни просто се спускат връз Кейп Канаверал и проекта Скайхук на Хю Марлоу и се започва патакламата.

Мисля, че ужасът за мен е загнезден някъде в пространството между тия две философии. Ако някой може да посочи линията, разделяща тези две явно противоположни идеи, точно там се е зародил ужасът.

Защото тъкмо, когато летящите чинии се готвеха за окончателния си удар върху нашата столица във финала на филма, всичко внезапно спря. Екранът угасна. Киното беше пълно с деца, но почти никой не шукваше. Ако си спомняте съботните прожекции от своята изгубена младост, ще се съгласите, че група хлапета, отишли на кино, имат разнообразни начини да изразят раздразнението си от прекъсването на филма или прекалено дългия преглед в началото: ритмично пляскане; онова могъщо, почти ритуално детско скандиране „Ис-каме фил-ма! Ис-каме фил-ма!“ ; опаковки от бонбони, захвърлени по екрана; фунийки от пуканки, превърнати в мегафони. Ако пък някое хлапе си носи безобиден гърмящ фишек, останал от празненствата за Деня на независимостта, то веднага го вади, без да пропусне да се изфука на приятелите си наоколо, пали го и го мята от балкона.

Нищо такова не се случваше в онзи октомврийски ден. Филмът не се беше скъсал, прожекторът беше просто изключен. А после в залата се включиха лампите — нечувано явление. Ние седяхме и примигвахме срещу светлината като изненадани къртици.

Управителят на киното излезе на сцената и вдигна ръце да призове за мълчание — съвсем ненужен в случая жест. Шест години по-късно, през 1963 г., аз си припомних този момент, когато един петъчен ноемврийски следобед шофьорът на училищния автобус ни каза, че президентът е бил застрелян в Далас.

Ако има нещо неоспоримо вярно за злокобния танц, то това е фактът, че романите, филмите, телевизионните и радио предаванията, дори комиксите, създадени в този жанр на ужаса, винаги въздействат на две нива.

На повърхността е гнусното ниво — когато обсебената от демони Рийгън повръща върху свещеника или мастурбира с разпятието в „Екзорсистът“. Или когато отвратителното, сякаш обърнато наопаки чудовище в „Пророчество“ на Джон Франкънхаймър откършва главата на пилота на хеликоптера, като че ли е захарна пръчка. Отвратителното може да бъде представено с различна степен на артистичен финес, но винаги присъства.

На едно второ, по-въздействащо ниво обаче ужасът наистина се проявява като танц — едно подвижно, ритмично търсене. Той търси онова съкровено кътче у читателя или зрителя, където ние съществуваме на най-примитивно ниво. Творбите на ужаса не се интересуват от нашия цивилизовано обзаведен живот. Те си проправят път през тези помещения, които ние бавно и методично сме обзавели, така че показно да демонстрират нашия социално приемлив и изтънчен характер. Не, ужасът търси съвсем друга стая, която понякога прилича на тайната бърлога на викториански джентълмен, друг път на камера за мъчения на Испанската инквизиция… но може би най-често и най-пълно напомня брутално голата пещера на един първобитен човек.

Изкуство ли е ужасът? На това второ ниво хорър произведенията не биха могли да бъдат нещо друго. Ужасът постига художествена стойност, просто защото търси нещо отвъд изкуството, нещо, което е по-древно от изкуството: нещо, което аз наричам ключови точки на страха . Добрата страшна история с танцова стъпка ще си проправи път до самия център на вашия живот и ще открие тайната врата към онази стая, за чието съществуване вие сте убедени, че никой не подозира. Както и Албер Камю, и Били Джоуъл са отбелязвали: „Непознатият ни тревожи“ … но, когато сме сами, ние обичаме тайно да нахлузваме лицето му върху своето.

Страх ли ви е от паяци? Чудесно. Ще си говорим за паяците в „Тарантула“, „Невероятният смаляващ се човек“ и „Царството на паяците“. А плъхове? В едноименния роман на Джеймс Хърбърт можете да ги усетите как ви полазват… и изяждат живи. А змии? Клаустрофобия? Страх от височини? Или… каквото и да е друго.