Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

Той поклати глава:

— Не за това се отбих тук, повярвай.

— Нима? Че тогава каква е причината?

Кинъл се усмихна под мустак:

— Защото винаги знаеш кой от рода е бил непослушен и кой — примерен. И не се боиш да го споделиш.

— Хайде, да те няма! — Тя го побутна по рамото, но очевидно беше поласкана. — На твое място щях да побързам да се прибера у дома. Няма да ми се иска онзи мръсник да пътува зад мен в мрака, нищо, че е в багажника. Видя ли му зъбите? Пфу!

Той се върна на магистралата, жертвайки вимето на скоростта удоволствието от живописните гледки, и едва когато стигна до спирка на междуградските автобуси, реши отново да погледне картината. Безпокойството на леля Труди го беше заразило като бацил, но не в това беше проблемът. Тревожеше го фактът, че акварелът се е променил.

На спирката имаше павилион за сандвичи и сладолед, а в дъното на паркинга беше площадката за пикник и за разхождане на кучетата. Кинъл паркира до камионетка с регистрационен номер от щата Мисури, дълбоко си пое въздух и бавно го изпусна. Каква ирония на съдбата — реше да пътува с кола, за да прогони гремлините, опорочаващи сюжета на новата му книга. Докато шофираше към Бостън, обмисляше какво ще отговори, ако някой от публиката започне да задава неудобни въпроси, но това не се случи — след като присъстващите разбраха, че и той не знае как му хрумват идеите и че понякога наистина се страхува от собствените си сюжети, единственото, което ги интересуваше, бе как да се свържат с литературен агент.

А сега, на път към Мейн, съзнанието му бе обсебено от проклетата картина.

Наистина ли се е променила? Ако ръката на русокосия младеж се е преместила толкова, че той, Кинъл, да прочете надписа под татуировката, който преди не се виждаше, нищо не му струваше да напише дописка за едно от списанията на Сали. Каква ти дописка, от това щеше да излезе поредица от четири статии! От друга страна, ако акварелът не се променяше, тогава… какво? Измъчват го халюцинации? Изпаднал е в нервна криза? Глупости! Животът му бе задоволителен и той се чувстваше в отлична форма… наистина се чувстваше прекрасно, докато интересът му към картината прерасна в нещо друго… нещо зловещо.

— Да му се не види, само ми се е сторило! — възкликна и слезе от колата. Е, може би. Може би. Не за пръв път възприятията размътваха главата му. Донякъде се дължеше и на темите, които избираше при съчиняване на романите си. Понякога въображението си правеше лоши шеги с него, защото бе малко… ами…

— Необуздано — промърмори той, отвори багажника, извади картината, разгледа я; в периода от десет секунди, докато се взираше в платното, забравяйки да диша, за пръв път изпита страх — страх, какъвто ви обзема, когато внезапно чуете шумолене в гъсталака или видите насекомо, което ще ви ужили, ако го предизвикате.

Сега русокосият шофьор идиотски му се хилеше — нямаше и капчица съмнение, че подигравателната усмивка е предназначена именно за него, Кинъл. Страховитите канибалски зъби бяха оголени чак до венците, погледът на младежа бе едновременно заплашителен и развеселен. А мостът Тобин го нямаше. Изчезнали бяха силуетите на сградите на Бостън, очертаващи се на хоризонта. Залезът — също. На картината се спускаше мрак, колата и зловещият й шофьор се озаряваха само от жълтиникавата светлина на уличната лампа, под която проблясваха никелираните части на автомобила. На Кинъл му се стори, че колата всеки момент ще влезе в градче, намиращо се на шосе №1 — много добре знаеше кое е градчето, защото само преди няколко часа беше там.

— Роузуд — промърмори. — Сигурен съм, че е Роузуд.

Пътуващото зло наистина се беше отправило на север и се движеше по шосе №1, следвайки маршрута на Кинъл. Лявата ръка на шофьора пак стърчеше над сваленото стъкло, но се беше върнала към първоначалното си положение и татуировката вече не се виждаше. Ала Кинъл знаеше, че тя е там, нали? Разбира се.

— Господи! — прошепна Кинъл; стори му се, че някой друг произнася думата, че не се е отронила от собствените му устни. Изведнъж силите го напуснаха, все едно вода изтече от ведро с пробито дъно, той приседна на ръба на бетонираната пътека между паркинга и площадката за разхождане на кучета. В този миг ненадейно проумя, че това е истината, липсваща във всичките му произведения — именно по този начин реагират хората, когато са изправени пред нещо, което не се поддава на логично обяснение. Чувстваш, че получаваш смъртоносен кръвоизлив, само че усещането е въображаемо.