Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

— Така ли мислите?

— Разбира се… не са чувствителни като нас, жените. Накрая Боби Хастингс беше станал кожа и кости, изобщо не се къпеше — вонята му се усещаше отдалеч — и носеше все една и съща тениска със снимка на „Лед Зепелин“ отпред. Очите му бяха кръвясали, рехавата му брада — набола, лицето му беше покрито с гнойни пъпки като на юноша. Обаче Айрис го обичаше, защото майчината любов е по-силна от всичко.

Жената, която разглеждаше приборите за хранене, си избра подложки за чинии с картинки от „Междузвездни войни“ и се приближи до масичката. Госпожа Димънт й поиска пет долара, после грижливо записа продажбата в бележника си под изречението „Една дузина различни ръкохватки и поставки за тенджери“, после отново се обърна към Кинъл:

— Заминаха за Аризона при родителите на Айрис. Знам, че Джордж — той е чертожник — си търси работа там, например във Флагстаф, ама нямам представа дали е попаднал на нещо подходящо. Ако са му предложили изгодна работа, сигурно никога повече няма да ги видим в Роузуд. Тя състави списък на вещите, които иска да продаде… за Айрис ми е думата, и каза да задържа двайсет процента от печалбата. Ще й изпратя чек за останалото. Само че сумата няма да е много голяма — с въздишка добави тя.

— Картината е страхотна — отбеляза Кинъл.

— Да, жалко, че той изгори останалите, щом всички други вещи са обичайните лайна, дето се предлагат на подобни разпродажби, да ме прощавате за израза. А тази лепенка каква е? — Тя се вторачи в картината, която Кинъл беше обърнал.

— Мисля, че е названието.

Той хвана картината отстрани и я вдигна, за да даде възможност на Джуди да прочете надписа. Докато я държеше, отново я разгледа, завладян от идиотската странност на темата — младеж зад волана на скъпа кола, младеж с неприятна, многозначителна усмивка, разкриваща зъбите му, заострени като на хищник.

„Много е подходящо — помисли си. — Никога ни съм попадал на название, което толкова да подхожда на сюжета на картината.“

— „Пътуващото зло се отправя на север“ — прочете на глас Джуди. — Хм, изобщо не го забелязах, когато момчетата ми изваждаха вещите от къщата. Смятате ли, че това е заглавието?

— Най-вероятно — разсеяно промърмори той. Не можеше да откъсне очи от лицето на русокосия младеж, който се усмихваше така, сякаш казваше: „Зная нещо. Зная нещо, което никога няма да научиш.“

— Човек като я гледа тая грозотия, веднага му става ясно, че рисувачът е бил друсан — отбеляза дебеланата. Тонът й изразяваше искреното й възмущение. — Нищо чудно, че се самоуби и разби сърцето на бедната си майчица.

— И аз потеглям на север — заяви Кинъл и пъхна под мишница картината. — Благодаря за…

— Един момент, господин Кинъл.

— Какво има?

— Ще ми покажете ли шофьорската си книжка? — Очевидно тя не смяташе, че постъпката й е абсурдна. — Трябва да напиша номера й на гърба на чека.

Кинъл остави картината, за да извади портфейла си:

— Разбира се. Заповядайте.

Жената, която купи подложките за чинии с мотиви от „Междузвездни войни“, на път за колата си бе спряла, за да погледа сапунената опера на екрана на телевизора, стърчащ насред поляната. За миг отмести поглед към картината, която Кинъл беше подпрял на крака си, и промърмори:

— Пфу! Кому е притрябвала тази грозотия? Ако беше моя, умът ми все щеше да бъде в нея, след като нощем изгася лампите.

— Че какво лошо има в това? — невинно попита Кинъл.

Леля му Труди живееше в Уелс — градче на десетина километра от границата между Мейн и Ню Хампшир. Той напусна магистралата, потегли по локалния път, заобикалящ светлозеленато водонапорна кула с комичния надпис „ЗАПАЗЕТЕ ЗЕЛЕНИНАТА НА МЕЙН, ДОКАРАЙТЕ ПАРИ“, изрисуван с букви с височина метър и двайсет, и след пет минути вече шофираше по алеята към къщичката, наподобяваща солница. На моравата не се мъдреше телевизор, чийто крачета са подпрени на картонени пепелници, виждаха се само лехи, изпълнени с дружелюбните цветя, отглеждани от леля Труди. Кинъл изпитваше необходимост да се облекчи, но реши да не се отбива в обществена тоалетна по пътя; бързаше да се види с леля си, за да научи най-новите семейни клюки. Тя беше несравнима разказвачка. Разбира се, много държеше да й покаже новата си придобивка.

Тя излезе да го посрещне, прегърна го и обсипа лицето му с типичните си целувки, напомнящи на докосване на клюна на птиченце, които в детството го караха да настръхва.

— Искаш ли да ти покажа нещо? — попита той. — Нещо, от което ще ти падне чорапогащникът.