Стивън Кинг - Пътуващото зло се отправя на север

От телевизора се проточваше шнур, свързан с удължение, което се губеше в коридора на къщата. Някаква дебелана седеше на шезлонг, опънат до приемника, под сянката на рекламен чадър на „Чинциано“. От другата й страна стоеше масичка, върху която имаше кутия от пури и още една табелка с надпис, направен на ръка: „ПРОДАЖБИ САМО В БРОЙ. ЗАКУПЕНА ВЕЩ НЕ СЕ ПРИЕМА ОБРАТНО“. Телевизорът работеше, излъчваха някаква сапунена опера, на екрана красив младеж и красива девойка всеки миг щяха да се впуснат в безразсъден полов акт, без да вземат необходимите предпазни мерки. Дебеланата погледна Кинъл, сетне извърна очи към телевизора. След миг обаче отново се загледа в новодошлия и зяпна от изумление.

„Попаднах на почитателка“ — помисли си той, докато се оглеждаше за кашона с книги, който неизменно присъстваше на подобни разпродажби.

Не видя книги, но зърна картината, облегната на дъска за гладене и придържана от два пластмасови коша за пране… и дъхът му секна. В този миг разбра, че трябва да я притежава.

Приближи се с престорено нехайна походка и приклекна да разгледа платното, което беше нарисувано с акварел, и то от добър художник. Ала Кинъл не се интересуваше от техническите похвати (както бе отбелязал един критик във връзка с романите му). Интересуваше го съдържанието — търсеше възможно най-нестандартното. По отношение на този критерий картината държеше палмата на първенството. Той коленичи между пластмасовите кошове за пране, пълни с какви ли не джунджурии, и докосна стъклото, покриващо картината. Огледа се за подобни произведения на изкуството, но остана разочарован — зърна само обичайните кичозни изображения на руменобузи момченца, молитвено сключили длани и палави кученца.

Отново се загледа в акварела; вече си представяше как премества куфара си на задната седалка на аудито, за да пъхне внимателно картината в багажника.

На нея беше изобразен младеж, седнал зад волана на скъпа кола — марката не се виждаше, но със сигурност возилото беше с люк на покрива — пътуваща по залез слънце по моста Тобин. Люкът беше отворен, поради което автомобилът приличаше на странен модел с гюрук. Младежът облягаше лявата си ръка на сваленото стъкло, с дясната небрежно стискаше волана. Небето напомняше на синина от удар — сивкавожълто, прорязано от розови жилки. Правата руса коса на младежа почти закриваше ниското му чело. Той зловещо се усмихваше, измежду устните му проблясваха заострени зъби… кучешки зъби.

„Може би нарочно са наточени — помисли си Кинъл. — Може би той е канибал.“

Идеята му допадна — представи си как един канибал прекосява моста Тобин, седнал зад волана на луксозен автомобил. Знаеше, че повечето присъстващи биха си казали: „О, да, картината е тъкмо за Ричард Кинъл, вероятно ще бъде негов източник на вдъхновение, средство, чрез което той ще принуди уморения си стомах да изхвърли поредната доза бълвоч“ — но повечето от тях бяха невежи най-малко по отношение на творбите му; нещо повече — ценяха невежеството си, отнасяха се към него с необяснимата обич, която понякога хората изпитват към глупавите и зли кученца, лаещи всички минувачи и хапещи вестникарчето. Харесваше картината не защото беше автор на разкази на ужаса; пишеше разкази на ужаса, тъй като харесваше подобни произведения на изкуството. Почитателите му изпращаха подаръци — предимно картини — повечето от които той изхвърляше не защото бяха нескопосани, а заради баналността им. Читател от Омаха му изпрати керамична скулптурка на маймуна, пищяща от ужас и подаваща глава от хладилник, която той запази. Беше непохватно изработена, но оригиналното съпоставяне разпали въображението му. Акварелът притежаваше същото качество, ала въздействието му бе далеч по-силно .

Тъкмо когато посегна към него, изпитвайки неудържимо желание да го пъхне под мишница и да заяви, че го купува, зад него някой се обади:

— Не сте ли Ричард Кинъл?

Той стреснато подскочи и се обърна. Дебеланата стоеше на сантиметри от него, туловището й почти изпълваше полезрението му. Преди да се приближи, очевидно беше се начервила, устните й, разтегнати в усмивка, напомняха за кървяща рана.

— Аз съм — отвърна той и също се усмихна.

Дебеланата извърна поглед към картината:

— Трябваше да се досетя, че това е тъкмо по вкуса ви. — Кокетно запърха с мигли и добави с гласче на младо момиче: — Сякаш е създадена за вас.

— Имате право — отвърна Ричард и пусна усмивката си на известен писател. — Каква е цената?

Читать дальше