Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

— Нищо чудно, че авторът на акварела се е самоубил — хрипливо изрече той, без да откъсва поглед от картината, от жестоката усмивка и от очите, които бяха едновременно проницателни и глуповати.

„На ризата му беше закачена бележка, която гласеше: «Не мога да се понеса онова, което става с мен» — бе казала Джуди Димънт. — Не е ли ужасно, господин Кинъл?“

Да, ужасно е.

Наистина е ужасно.

Той се изправи, като се подпираше на картината, и прекоси площадката за пикник, като внимаваше да не настъпи някоя „кучешка мина“. Стараеше се да не поглежда картината. Краката му трепереха, но за щастие още го държаха. В края на площадката, близо до горичката в дъното на паркинга, млада красавица с бели шорти и червена тениска без ръкави разхождаше кокер шпоньол. Тя приветливо се усмихна на Кинъл, но като зърна изражението му, усмивката й веднага помръкна. Рязко зави наляво и почти тичешком се отдалечи. Кучето отказа да се движи толкова бързо, но тя го повлече със себе си, като едва не го удуши с каишката.

Зад хилавите ели в дъното на паркинга имаше долчинка, от която се разнасяше вонята на гнилоч и животински изпражнения. Върху килима от борови иглички бяха изхвърлени опаковки от сандвичи, пластмасови чашки, смачкани салфетки, кутийки от бира, празни бутилки от вино, фасове. Използван презерватив се въргаляше като змийска кожа до разкъсани бикини с думата „ВТОРНИК“, извезана с букви с много заврънкулки.

Едва сега той се осмели да погледне картината. Психически се беше подготвил за нови промени, дори за възможността картината да се движи, все едно в рамката прожектират филм, но не забеляза нищо ново. Помисли си, че промени не са необходими — достатъчно е и лицето на русокосия. Усмивката на душевноболен. Заострените зъби. Изражението на младежа сякаш казваше: „Хей, старче, знаеш ли какво? Сложих кръст на цивилизацията. Представител съм на истинското поколение Х, следващото хилядолетие е тук, зад волана на тази прекрасна, бърза машина.“

Още щом зърна картината, леля Труди го посъветва да я хвърли в река Сако. И с право. Отдавна беше отминал реката, но…

— И това място е подходящо — промърмори. — Дори много подходящо.

Вдигна картината като спортист, който позира с купата, за да го фотографират, и я запрати в долчинката. Платното два пъти се претъркаля по стръмния склон, рамката проблесваше под лъчите на късното следобедно слънце, после се блъсна в някакво дърво. Стъклото, предпазващо акварела, се счупи. Платното изпадна на земята и се плъзна надолу по склона, обсипан с борови иглички, сякаш се движеше по улей за спускане на трупи. Приземи се в долчинката, докато рамката продължаваше да стърчи от гъст храсталак. Не се виждаше нищо освен разпилените стъкълца, които според Кинъл не биеха на очи сред разхвърляните боклуци.

Той се обърна и се отправи към колата си, като грабна въображаема мистрия. Завинаги ще зазида в стената този случай… внезапно му хрумна, че вероятно всички хора постъпват така, когато се сблъскат с подобно преживяване. Лъжци и откачени, жадуващи за слава, описват фантазиите си, за да бъдат поместени в списания от рода на „Оцелели“, и се кълнат, че отговарят на истината; онези, които в действителност са имали окултно преживяване, си държат езика зад зъбите и мислено зазиждат спомена в стената. Появят ли се в живота ти такива пукнатини, на бърза ръка трябва да ги отстраниш, иначе се разширяват и рано или късно всичко пропада в тях.

Кинъл вдигна очи и забеляза, че красивата девойка неспокойно го наблюдава от разстояние, което според нея е безопасно. Като срещна погледа му, тя се обърна и тръгна към ресторанта — отново влачеше кучето и се мъчеше да не полюшва бедрата си.

„Мислиш ме за луд, а красавице? — каза си той. Забеляза, че е оставил отворен капака на багажника, който приличаше на зяпнала уста. Затръшна го и поднови мисления си монолог: — Напълно съм с ума си, повярвай. Само че допуснах малка грешка, това е всичко. Отбих се да разгледам една разпродажба на употребявани вещи, която трябваше да отмина. Обаче човешко е да се греши, нали? На мое място и ти би се отбила. А онази картина…“

— Каква картина? — обърна се Ричард Кинъл към горещата лятна вечер и се опита да се усмихне. — Не виждам никаква картина.

Седна зад волана на аудито и включи двигателя. Забеляза, че резервоарът е празен до половината, но реши да зареди на следващата бензиностанция. В момента единственото му желание бе да се отдалечи на възможно по-голямо разстояние от захвърлената картина.