Стивън Кинг: Пътуващото зло се отправя на север

— Да, поразтревожих се.

— Но сега се чувстваш по-добре, а?

Кинъл се облегна назад и затвори очи. Наистина се чувстваше по-спокоен.

— Ъхъ. — Промълви. — Хареса ли ти филма?

— Не беше лош. Харисън Форд изглежда страхотно в униформа. Ако я нямаше онази издутинка на брадичката му, щеше…

— Лека нощ, лельо Труди. Утре ще поговорим повече.

— Нима?

— Да — отвърна той. — На всяка цена.

Затвори телефона, отново се приближи до камината и с ръжена разрови пепелта. Видя парченце платно с изображение на калник и друго, откъснато от нарисуваното шосе, но нищо повече. Очевидно проклетата картина можеше да бъде унищожена само с огън. Естествено — нали по този начин се убиват свръхестествените пратеници на злото. Самият той няколко пъти беше „използвал този похват“, най-вече в романа „Заминаващите“, в който се разказваше за железопътна гара, населена с призраци.

— Точно така — промърмори. — Гори, малката ми, гори.

Хрумна му да си налее питието, което си беше обещал, после си спомни за разлетия оцет (който най-вероятно се беше смесил с изсипаните овесени ядки) и в крайна сметка реши да отиде направо в спалнята на горния етаж. В някой роман — например написан от Ричард Кинъл — главният герой щеше да прекара безсънна нощ след случилото се през деня.

„Ала това е истинският живот — помисли си той — и сигурно ще спя като къпан.“

Задряма още под душа, след като изсипа шампоан върху косата си — облегнал бе гръб на стената, топлата вода обливаше гърдите му. Отново се озова в двора, в който се провеждаше разпродажбата, телевизорът, стъпил в картонените пепелници, работеше, Джуди Димънт беше на екрана. Главата й си беше на мястото, но грубият шев, направен от съдебния лекар, опасваше шията й като кошмарна огърлица.

— А сега последни новини от Нова Англия — каза тя, а Кинъл, чийто сънища винаги бяха много ярки, видя как шевовете на шията й се свиват и разпускат, докато тя говори. — Боби Хастингс изгори всичките си картини, включително и вашата, господин Кинъл… а тя е вечно ваша, както, предполагам, се досещате. Видяхте табелката с надписа, че закупени вещи не се приемат обратно. Имате късмет, че приех чека ви.

„Разбира се, че е изгорил всичките си картини — помисли си Кинъл в съня си под душа. — Не е издържал онова, което му се случва, така е написал в предсмъртното си писмо; стигнеш ли до този момент от празненството, не спираш да помислиш дали наистина искаш да го направиш. Но защо именно тази картина е оцеляла на кладата? Вложил си нещо по-особено в нея, нали, Боби Хастингс? Може би е станало съвсем случайно. От пръв поглед личи, че си бил талантлив, но талантът няма нищо общо със случващото се с това платно.“

— Някой вещи притежават способността да оцеляват — заяви Джуди Димънт от екрана на телевизора. — Връщат се, независимо от усилията ви да се отървете от тях.

Той занатиска бутоните на дистанционното устройство, за да смени каналите, но очевидно всички станции излъчваха предаването на Джуди Димънт.

— Все едно е пробил дупка в избата на вселената — каза тя. — За Боби Хастингс ми е думата. И ето какво изпълзя от там. Прекрасно е, нали?

В този момент Кинъл се подхлъзна; не падна, но се изтръгна от съня.

Отвори очи и на мига потръпна от болка — шампоанът се беше стекъл на гъсти белезникави вадички по лицето му; той поднесе шепи под душа, за да измие пяната. Наплиска се веднъж, а когато втори път протегна ръце под водата, чу нещо. Звук, напомнящ на задавено ръмжене.

„Глупости! — каза си. — Чуваш само плющенето на водата. Останалото е плод на въображението ти. На глупавото ти, прекалено развинтено въображение.“

Само че не беше.

Той спря водата.

Ръмженето продължаваше, приглушено и мощно. Идваше отвън.

Кинъл излезе от душ-кабината и както беше гол, прекоси спалнята, без да забелязва, че оставя мокра диря. Косата му, намазана с шампоан, изглеждаше така, сякаш е побеляла, докато е спал и е сънувал кошмара с участието на Джуди Димънт.

„Защо изобщо се отбих да разгледам онази разпродажба?“ — запита се, но не можа да си отговори.

Ръмженето се усили, когато той се приближи до прозореца с изглед към алеята — онази алея, виеща се нагоре по склона и блестяща през лунните летни нощи като видение от стихотворение на Алфред Нойз.

Дръпна завесата, погледна навън и внезапно осъзна, че мисли за бившата си съпруга Сали, с която беше се запознал през 1978 година на Световния конгрес на писателите на фентъзи. Сали, която сега живееше във фургон и издаваше две списания, носещи названията „Оцелели“ и „Извънземни посетители“. Докато Кинъл гледаше алеята, заглавията се сляха в съзнанието му като двойно изображение на стереоптикон.