Стивън Кинг - Пътуващото зло се отправя на север

Което несъмнено ще се случи. Той знаеше , че ще се случи.

Тичешком прекоси дневната, спря пред камината.

— Господи! — прошепна. — Господи, не!

На картината под натрошеното стъкло вече не се виждаха приближаващи се фарове, а мощната кола, която прави остър завой и очевидно напуска магистралата. Лунната светлина беше като течна коприна върху тъмния силует на автомобила. На заден план се издигаше водонапорната кула, надписът върху нея ясно се виждаше под лунните лъчи: „ЗАПАЗЕТЕ ЗЕЛЕНИНАТА НА МЕЙН, ДОКАРАЙТЕ ПАРИ“.

Кинъл натисна бутона на флакона, но не улучи картината; ръцете му неудържимо трепереха и миризливата течност се изля върху по-голямо парче стъкло, замъглявайки задницата на автомобила, наречен „Пътуващото зло“. Той дълбоко си пое въздух, прицели се и отново натисна бутона. Този път запалителната течност премина през отвора между натрупаните дърва, потече по картината и разтвори боята, превръщайки автомобилната гума в черна сълза.

Кинъл извади кутийката с кибрит от глиненото гърненце върху полицата, драсна клечка в каменната стена и я хвърли върху картината. Платното веднага се запали, пламъчето заподскача по скъпия автомобил и водонапорната кула. Парченцата стъкло в рамката почерняха, после избухнаха като шрапнели. Кинъл ги стъпка, преди да подпалят килима.

Изтича до телефона и набра номера на леля Труди, без да осъзнава, че плаче. На третото позвъняване се включи телефонния секретар. „Здравейте — прозвуча гласът на леля Труди. — Зная, че заради крадците не бива да го казвам, но отивам в Кенебънк да гледам новия филм с Харисън Форд. Ако възнамерявате с взлом да проникнете в къщата ми, моля, не вземайте прасенцата от китайски порцелан. Ако желаете да оставите съобщение, моля, продиктувайте го след сигнала.“

Той изчака, сетне заговори, като се стараеше да не издава в паниката си:

— Обажда се Ричи, лельо Труди. Обади ми се, когато се прибереш, става ли? Дори да е много късно, пак ми позвъни.

Затвори телефона, погледна телевизора, после отново набра номера на новинарската мрежа, но този път въведе кода за Мейн. Докато компютрите осъществяваха връзката, той се приближи до камината и с ръжена няколко пъти удари овъглената маса в огнището. Вонята беше ужасна — в сравнение с нея острата миризма на оцета беше като уханието на цветя — но Кинъл откри, че не му пука. Картината беше изпепелена, заради което си струваше да изтърпи малко повече от неприятната миризма.

Ами ако отново се появи?

— Няма! — отсече той, върна ръжена на мястото му и отново застана пред телевизора. — Сигурен съм, че няма!

Ала всеки път, щом текстът на новините се повтаряше, той ставаше да провери в камината. От картината бе останала само купчинка пепел… нямаше и съобщение за възрасти жени, които са били убити в района около Уелс, Сако и Кенебънк. Кинъл продължи да следи новинарските съобщения, почти очаквайки да види на екрана следния текст: „Тази вечер луксозен автомобил «Гранд Американ», движещ се с голяма скорост, се е блъснал в стената на киносалона в Кенебънк и е убил най-малко десетина зрители“, ала страховете му не се оправдаха.

В единайсет и петнайсет телефонът иззвъня. Той грабна слушалката:

— Ало?

— Обажда се Труди, миличък. Какво се е случило?

— А, нищо особено.

— Не те бива да лъжеш — отбеляза тя. — Гласът ти трепери, говориш някак… странно. Какво се е случило? — Замълча, сетне каза нещо, от което го побиха тръпки, но не го изненада: — Причината за тревогата ти е картината, която толкова ти харесваше, нали? Онази гадна картина!

Странно, но предположението й му подейства успокояващо… освен това изпита облекчение, че тя е жива и здрава.

— Може би — промърмори. — По пътя насам ме стегна шапката, затова изгорих картината. Хвърлих я в камината и я изгорих.

„Знаеш, че тя скоро ще разбере за Джуди Димънт — предупреди го вътрешния му глас. — Може да не притежава сателитна антена за двайсет хиляди долара, но е абонирана за «Юниън Лидър», а новината за убийството ще бъде на първа страница. Тя е умна жена и веднага ще направи връзката.“

Да несъмнено ще се случи тъкмо това, но подробните обяснения могат да почакат до сутринта, когато той ще се поуспокои… когато вероятно ще е намерил начин да мисли за „Пътуващото зло“, без да обезумее… и когато ще бъде по-сигурен, че кошмарът наистина е свършил.

— Добре си направил! — натърти леля Труди. — Непременно разпръсни пепелта. — Замълча за миг, а когато отново заговори, шепнеше: — Обезпокоил си се за мен, нали? Защото ми показа картината.