Стивън Кинг - Слънчевото куче

Наистина последните двайсет и пет секунди от лентата бяха такива, въпреки че, помисли си Кевин, картинките, които беше рисувал той във втори клас, бяха наистина по-добри… възприемането на действието на боксьора, който вдигаше и сваляше ръцете си, беше по-гладко. В последните двайсет и пет секунди на видеолентата действието се движеше накъсано и на тласъци, така че в сравнение с него старите филми за полицаите от Кийстоун изглеждаха като чудо на съвременната филмова техника.

Все пак ключовата дума беше действие и тя ги беше омагьосала всички — дори Пап. Изгледаха минутата филм три пъти, без да кажат нито дума. Не се чуваше нищо друго освен дишането им: бързото и гладко през нос на Кевин, по-дълбокото на баща му, влажното хриптене на Пап през тесния му гръден кош.

А първите трийсетина секунди…

Той очакваше действие, предполагаше, че ще има — в блокчето му имаше действие, както имаше действие и в анимационните филми в събота сутрин, които бяха просто по-усложнен вариант на блокчето, но това, което не беше очаквал, беше, че първите трийсет секунди на лентата не бяха като гледането на страниците, които бързо преминават под палеца ти, не бяха дори като примитивно анимационно филмче. Първите трийсет секунди (по-точно, двайсет и осем) — неговите единични снимки — странно приличаха на истински филм. Не на холивудски филм, разбира се, дори не на някой от евтините филми на ужасите, които Мег понякога го тормозеше да взима под наем за техния видеомагнетофон, когато майка им и баща им излизаха вечер; бяха по-скоро като парче от домашен филм, направен от някой, който току-що е получил осеммилиметрова камера и все още не знае добре как да си служи с нея.

През тези първи двайсет и осем секунди черното, куче с неопределена порода ходеше на едва доловими тласъци покрай оградата, от която се виждаха пет, шест, седем кола — то дори спираше втори път край един от тях, за да го подуши, очевидно за да прочете още една от онези кучешки телеграми. После продължаваше с глава, наведена към оградата и със задница към апарата. А в средата на първата част Кевин забеляза още нещо, което не беше виждал преди: фотографът очевидно беше движил апарата си, за да запази кучето в кадър. Ако той (или тя) не беше направил това, кучето просто щеше да излезе извън снимката и на нея щеше да остане само оградата. Коловете в десния край на първите две или три снимки изчезваха отвъд дясната граница на снимката, а от лявата страна се появяваха нови колове. Виждаше се, че са нови, защото върхът на единия от двата най-десни кола беше отчупен. Сега той вече не беше в кадър.

Кучето отново започна да души… и после вдигна глава. Здравото му ухо се изправи; онова, което лежеше безформено и отпуснато — последица от някакъв отдавнашен бой, се опита да направи същото. Нямаше звук, но Кевин почувства с неоспорима увереност, че кучето започва да ръмжи. Кучето усещаше нещо или някого. Какво или кого?

Кевин погледна сянката, на която отначало не бяха обърнали внимание, която бяха помислили за сянка на клон или може би на телефонен стълб и разбра.

Главата на кучето започна да се обръща… и точно тогава започна втората част на този странен „филм“ — трийсет секунди накъсано и подскачащо действие, от което те заболява главата и в очните ти ябълки почват да парят. Пап е имал предчувствие, помисли си Кевин, или може би дори е чел за неща като това. Както и да е, това беше доказано и беше твърде очевидно, за да се нуждае от отбелязване. Когато снимките се приближаха плътно една до друга, дори точно една след друга, действието ма „филма“ протичаше почти гладко. Не съвсем, но почти. Но когато времето между фотографиите беше по-голямо, това, което гледаха, ставаше дразнещо за очите, защото те искаха да видят или игрален филм, или поредица от неподвижни снимки, а виждаха и двете, и нито едното.

Времето течеше и в този плосък полароиден свят. Не със същата скорост, както течеше в този

(реален?)

свят, защото слънцето вече трябваше да е изгряло (или залязло) повече от три пъти и това, което щеше да прави кучето, щеше да е направено (ако въобще то имаше да прави нещо), а ако не, то просто щеше да си отиде и щеше да остане само неподвижната и като че ли вечна разрушена ограда от колове, която да охранява неподвижната морава, но то течеше.

Главата на кучето се завърташе, за да се обърне към фотографа — собственик на сянката, както глава на куче, хванато на каишка — в един миг лицето и дори формата на главата бяха скрити от клатещото се ухо; после се виждаше едно черно-кафяво око, заобиколено от кръгъл и някак си мръсен белтък, който навяваше на Кевин мисълта за развалено яйце; после се виждаше половината муцуна с леко сбърчени устни, като че ли кучето се готвеше да започне да лае или ръмжи; последно от всичко се виждаше три четвърти от муцуната, която по някакъв начин беше по-ужасна, отколкото се полагаше на муцуна на обикновено куче дори и на зло. Белите петънца около нея показваха, че то вече не е младо. В самия край на лентата се виждаше, че устните на кучето наистина се дръпват назад. Имаше и отблясък на нещо бяло, което Кевин помисли за зъб. Не го беше видял до третото пускане. Окото приковаваше погледа му. Беше око на убиец. Това куче без порода почти крещеше неистово. И беше безименно — той знаеше и това. Знаеше без всякакво съмнение, че никакъв полароиден мъж, нито полароидна жена, нито полароидно дете не бяха дали име на това полароидно куче — то беше улично, родено улично, израснало улично, остаряло и станало зло улично — въплъщение на всички кучета, които някога са ходили по земята — безименни и бездомни, убиващи пилета, ядящи боклук от кофите, които отдавна са се научили да прекатурват, спящи в каналите и под верандите на изоставени къщи. Техните умове не са силни, но инстинктите им са остри и горещи. То…