Стивън Кинг - Слънчевото куче

Пап ги поведе по лабиринт от коридори, през миризмата на стари вестници и покрай тиктакащите часовници и спокойно сложи апарата „Слънце 660“ на работната маса малко прекалено близо до ръба (точно както Кевин беше направил в собствената си къща, след като беше направил първата си снимка), а после просто продължи към задните стълби, които водеха до малкия му апартамент. На стената до тях имаше прашно старо огледало и Пап погледна в него, за да види дали момчето или баща му няма да вдигнат апарата или да го преместят по-далеч от ръба. Не мислеше, че някой от тях ще го направи, но беше възможно.

Те му отделиха само един кратък поглед, а Пап ги поведе нагоре по тесните стари стълби, застлани с проядена гума, и се заусмихва по начин, който не трябваше да бъде видян от никого. „По дяволите, бива си ме!“ — помисли той.

Отвори вратата и тримата влязоха в апартамента му.

Нито Джон, нито Кевин Деливън някога бяха влизали в жилището на Пап и Джон не знаеше някой да е влизал. Това някак си не беше изненадващо — никой и не мислеше да определя Пап като първи най-важен жител на града. Джон си каза, че не е невъзможно старият негодник да има един-двама приятели — светът е пълен със странности, — но дори и да беше така, той не знаеше кои са.

На Кевин му мина мисълта за господин Бейкър любимия му учител. Той се почуди дали по някаква случайност господин Бейкър не е попаднал в такава беда, в която да се нуждае от човек като Пап, който да го измъкне. Изглеждаше му невероятно, както и мисълта Пап да има приятели изглеждаше невероятна на баща му… но тогава, преди час, мисълта, че собственият му баща…

Е, може би най-добре беше да не мисли за това.

Пап наистина имаше един-двама приятели (или поне познати), но не ги водеше тук. Не искаше. Това беше неговото място и то почти разкриваше природата му — повече, отколкото той би желал някой да види. Тук бяха правени опити за подреждане, но без успех. По тапетите имаше петна от вода — не особено ярки, неясни и кафяви — като мисли фантоми, които тревожат обърканите умове. В едновремешната дълбока мивка имаше клеясали чинии и въпреки че масата беше чиста и капакът на пластмасовото кошче беше затворен, се усещаше миризма на сардели и на нещо друго — може би на немити крака, — която беше почти неуловима. Миризма също толкова неясна, колкото петната по тапетите.

Всекидневната беше мъничка. Тук миризмата не беше на сардели и (може би) крака, а на престоял дим от лула. Изгледът от прозорците не беше много живописен — беше към пряката, която извиваше зад улица „Мълбъри“, и докато стъклата все пак показваха известни признаци, че някога са били мити — или поне забърсвани — ъглите им бяха замъглени, опушвани с години от сгъстения дим. В цялата квартира се носеше аромат на мръсотии, сметени под избелелите сбръчкани килими и скрити зад старомодните, натруфени кресло и канапе. Мебелите бяха светлозелени и на окото му се искаше да определи доколко си отиват, но не можеше, защото не беше така. Или поне не съвсем.

Единствените нови неща в стаята бяха един нов телевизор „Мицубиши“ с екран шейсет и четири сантиметра и видеомагнетофон на масичката до него. Вляво от масичката имаше стойка, която привлече погледа на Кевин, защото беше абсолютно празна. Пап беше решил, че за известно време е най-добре да прибере в килера над седемдесетте порнографски филма, които притежаваше.

Върху телевизора в кутия без надпис имаше една видеокасета.

— Седнете — каза Пап и посочи издутото канапе. Отиде до телевизора и извади касетата от кутията.

Господин Деливън погледна канапето с моментно изражение на съмнение, като че ли мислеше, че в него може да има дървеници, и после седна предпазливо. Кевин седна до него. Страхът се беше върнал, по-силен от всякога.

Пап включи видеомагнетофона, пъхна вътре касетата и я натисна.

— Познавам един човек в града — започна той (за жителите на Касъл Рок и съседните градчета „в града“ винаги означаваше Люистън), — който от двайсетина години държи магазин за фотоапарати. Веднага, след като се появиха видеомагнетофоните, той започна с тях, каза, че те били бъдещето. Искаше да участвам наполовина с него, но аз го мислех за побъркан. Е, искам да кажа, че в този случай съм сбъркал, но…

— Минете към въпроса — каза бащата на Кевин.

— Опитвам се — каза Пап, очите се разшириха от обида. — Ако ми разрешите.

Кевин леко побутна баща си с лакът и господин Деливън не каза нищо повече.