Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Не — каза господин Деливън и стана. — Не го мразя, не мразя и себе си. Просто прекарах болест и това е всичко. Можеше да бъде и по-зле. Можеше това да съсипе брака ми и ти, и Мег никога да не се родите, Кевин. А можех и сам да умра от това. Пап Мерил беше лекарството. Беше тежко лекарство, но то подейства. Това, което ми е трудно да простя, беше начинът, по който подейства. Той взимаше всеки проклет цент и го записваше в една тетрадка в едно чекмедже под касата си, гледаше кръговете под очите ми и как панталоните ми висят на хълбоците и не казваше нищо.

Тръгнаха към „Рогът на изобилието“, който беше боядисан с прашния избелял жълт цвят на табелите, стояли дълго време на витрините на провинциалните магазини, а фалшивата му фасада хем биеше на очи, хем беше неугледна. До магазина Поли Чалмърс метеше алеята и говореше с Алън Пангборн — областния шериф. Косата й, опъната на конска опашка назад, я правеше да изглежда млада и свежа, а той изглеждаше млад и напет в безукорно изгладената си униформа. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — дори и Кевин, на петнайсет години, знаеше това. Шерифът Пангборн тази пролет беше загубил жена си и най-малкия си син в автомобилна катастрофа, а Кевин беше чувал, че госпожа Чалмърс — млада или не — има тежък артрит и след някоя и друга година може да стане инвалид. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Тази мисъл го накара отново да погледне напред към „Рогът на изобилието“… и после да погледне към подарения за рождения му ден апарат, който носеше в ръка.

— Той дори ми направи услуга — размишляваше господин Деливън. — Накара ме да оставя пушенето. Но аз не му вярвам. Бъди внимателен с него, Кевин. И каквото и да става, остави ме аз да говоря. Сега може би вече съм по-умен.

И така те стигнаха до прашната тиктакаща тишина, в която Пап Мерил ги чакаше до вратата, очилата му бяха вдигнати на плешивото му теме, а в ръкава му се криеше още някой и друг трик.

— Е, ето ви и вас, баща и син — каза Пап с дядовска усмивка на възхищение. Очите му блестяха зад дима от лулата и за момент, макар да бе гладко избръснат, той заприлича на Кевин на Дядо Коледа. — Имате чудесно момче, господин Деливън. Чудесно.

— Знам — каза господин Деливън. — Разстроих се, когато разбрах, че има работа с вас, защото искам да си остане такова.

— Тежко е — каза Пап със съвсем лек укор в гласа. — Тежко е да чуеш това от човек, който, когато нямаше към кого да се обърне…

— Онова е нещо свършено — каза господин Деливън.

— Ъхъ, ъхъ, точно това е, което искам да кажа.

— Но това не е.

— Ще свърши — каза Пап. Той протегна ръка към Кевин и Кевин му подаде апарата „Слънце“. — Ще свърши днес. Той вдигна апарата, завъртя го в ръцете си. — Това е човешки труд. Не знам какъв труд е, но момчето ви иска да го разбие, защото мисли, че е опасно. Мисля, че е прав. Но му казах: „Не искаш татко ти да те помисли за пъзльо, нали?“ Това е единствената причина, заради която го накарах да ви доведе тук, Джон…

— „Господин Деливън“ ми харесваше повече.

— Добре — каза Пап и въздъхна. — Виждам, че не искате да погребете миналото.

— Да.

Кевин погледна от единия мъж към другия с разстроено лице.

— Е, няма значение — каза Пап. Забележимо рязко и лицето, и гласът му станаха студени и той изобщо не приличаше на Дядо Коледа. — Когато казах, че което е минало, е минало и което е сторено, е сторено, исках да кажа точно това… освен когато засяга нещата, които хората правят тук и сега. Но ще ви кажа едно, господин Деливън: аз не съм мошеник и вие го знаете.

Пап произнесе тази чудесна лъжа с такова хладнокръвие, че и двамата й повярваха — господин Деливън дори се почувства малко засрамен от себе си, колкото и невероятно да беше това.

— Сделките са си сделки. Вие ми казахте какво искате, аз ви казах какво трябва да получа в отплата, вие ми го давате и край. Това е друго нещо. — И тогава Пап каза една още по-чудесна лъжа — лъжа, която просто беше твърде голяма, за да не й повярват. — Аз нямам полза от това, господин Деливън. Не искам нищо друго освен да помогна на момчето ви. То ми харесва.

Той се усмихна и Дядо Коледа се върна — толкова бързо, че Кевин забрави, че изобщо беше изчезвал. И още нещо: Джон Деливън, който в течение на месеци беше работил на предела на изтощението, а може би дори на смъртта между валяците, за да плати прекалената цена, която този мъж бе искал, та да изкупи моментното си безразсъдство — Джон Деливън също забрави това друго изражение.