Стивън Кинг - Слънчевото куче

— И това беше всичко! — попита Кевин. В осми клас по математика бяха учили за заеми и той все още си спомняше доста от наученото. — Не ти ли поиска някакви, е-е, гаранции?

— Хората, които ходят при Пап, нямат нищо за гаранция — каза баща му. — Той не е лихвар като гангстерите, каквито си виждал във филмите — не чупи крака, ако не си платиш. Но си има начини да получава своето.

— Какви начини?

— Няма значение — каза Джон Деливън. — След като свърши последният мач, аз се качих горе да кажа на майка ти, че излизам за цигари — отново. Но тя беше заспала, така че тази лъжа ми беше спестена. Беше късно — поне късно за Касъл Рок, минаваше единайсет, но лампите светеха. Знаех, че ще светят. Даде ми парите по десет. Извади ги от някаква стара консервена кутия. Всичките по десет. Помня това. Бяха смачкани, но той ги беше изпънал. Четирийсет десетдоларови банкноти, а той ги броеше като банков касиер със запалена лула и с очила, вдигнати на главата, и само за миг ми се прииска да го ударя в зъбите. Вместо това му благодарих. Нямаш представа колко е трудно понякога да кажеш „благодаря“. Надявам се никога да не разбереш. Той каза: „Знаете условията, нали?“ — и аз казах, че ги знам, а той каза: „Това е добре. Не се тревожа за вас. Това, което искам да кажа, е, че имате честно лице. Вървете и си уредете сметките с онзи колега, а после си уредете сметките с мен. И повече не се хващайте на бас. Човек трябва само да ви погледне в лицето, за да разбере, че не сте роден за комарджия.“ — И така, аз взех парите, отидох си вкъщи, сложих ги под постелката на стария шевролет, легнах си до майка ти и не мигнах цяла нощ, защото се чувствах мръсен. На следващия ден дадох десетарките на инженера, с когото се бях обзаложил, и той ги преброи, а после просто ги сгъна, пъхна ги в единия от джобовете на ризата си и закопча капака, сякаш тези пари за него не бяха нищо повече от квитанция за бензин, която трябва да връчи на главния предприемач в края на деня. После ме потупа по рамото и каза: „Е, ти си добър човек, Джони. По-добър, отколкото си мислех. Аз спечелих четиристотин, но загубих двайсет от Бил Ънтърмайер. Той се обзаложи, че първото нещо, което ще направиш тази сутрин, ще бъде да донесеш парите, а аз се обзаложих с него, че няма да ги видя, преди да завърши седмицата. Ако въобще ги видя.“ „Аз плащам дълговете си“ — казах аз. — „Сега се успокой“ — каза той и отново ме потупа по рамото, и мисля, че този път наистина насмалко щях да му избода очите.

— Каква лихва ти взе Пап, татко?

Баща му го погледна строго.

— Той ли ти разреши да му викаш така?

— Да, защо?

— Тогава внимавай с него — каза господин Деливън. — Той е змия.

После въздъхна, сякаш признаваше и пред двамата, че си е изпросил този въпрос, и го знаеше.

— Десет процента. Толкова беше лихвата.

— Това не е толкова м…

— На седмица — добави господин Деливън. Кевин онемя за миг. После изпъшка:

— Но това не е законно!

— Прав си — сухо каза господин Деливън. Погледна към напрегнатото невярващо лице на сина си и собственото му напрегнато изражение се отпусна. Той се засмя и потупа сина си по рамото.

— Такъв е светът, Кев — каза той. — Така или иначе, в края на краищата той ни убива.

— Но…

— Но нищо. Такава беше уговорката и той знаеше, че аз ще платя. Аз знаех, че в хартиената фабрика в Оксфорд търсят работници за смяната от три до единайсет. Казах ти, че се бях приготвил да загубя, и това, че отидох при Пап, не беше единственото нещо, което направих. Говорих с майка ти, казах й, че може да поема смяната там за известно време. Все пак тя искаше по-нова кола, а и може би да се пренесе в по-добър апартамент, а и да има нещо в банката, в случай че имаме някакви финансови затруднения.

Той се засмя.

— Е, финансовите затруднения се бяха случили, а тя не го знаеше и аз бях готов на всичко, за да не й позволя да открие. Не знаех дали ще мога да го направя, но бях готов на всичко. Тя беше против. Каза, че се убивам като работя по шестнайсет часа на ден. Каза, че тези мелници са опасни, нали винаги пишеха за хора, загубили ръката си или крака си, или дори загинали под валяците. Казах й да не се тревожи и че ще получа работа в стаята за сортиране — минимална заплата, но седяща работа, а ако наистина ми е прекалено тежко, ще се откажа. Тя все още не беше съгласна. Каза, че сама ще отиде да работи, но аз я уговорих да не го прави. Това беше последното нещо, което исках, нали разбираш.

Кевин кимна.

— Казах й, че ще напусна след шест месеца, в краен случай осем. И така, отидох и те ме наеха, но не в стаята за сортиране. Получих работа в бараката с валяците — да подавам суровини в машина, която приличаше на центрофуга на гигантска пералня. Беше опасна работа — ако се подхлъзнеш или отклониш вниманието си — а беше трудно да не го допуснеш, защото беше ужасно монотонна работа — губиш част от себе си или те губят целия. Веднъж видях как един мъж загуби ръката си в един валяк и никога не бих искал отново да видя такова нещо. Беше като да гледаш как заряд от динамит избухва в гумена ръкавица, натъпкана с месо.