Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Както и да е, преди две-три години той откри, че да се дават касети под наем на хората за гледане не е единственият начин да се правят пари с тези играчки. Ако имаш желание да вложиш не повече от осемстотин долара, можеш да взимаш филмите и снимките на хората и да им ги записваш на видеолента. Много по-лесно за гледане.

Кевин, без да иска, изахка, а Пап се засмя и кимна.

— Ъхъ. Ти си направил петдесет и осем снимки с този твой апарат и ние всички видяхме, че всяка от тях е леко различна от предишната, и мисля, че ние знаехме какво означава това, но аз исках да се уверя сам. Искам да кажа, че няма нужда да бъдеш тъп, за да бъдеш упорит.

— Опитали сте се да направите филм от онези снимки? — попита господин Деливън.

— Не се опитах — каза Пап. — Направих. Или, по-скоро, човекът, когото познавам в града, го направи. Но идеята беше моя.

— Истински филм? — Попита Кевин. Той разбра какво беше направил Пап и част от него дори беше разочарована, че той сам не се е сетил за това, но все пак беше потресен (и зарадван) от тази идея.

— Вижте сами — каза Пап и включи видеомагнетофона. — Петдесет и осем снимки. Когато този човек прави снимки за хората, обикновено записва на видеолента всяка от тях по пет секунди — достатъчно дълго, за да бъдат разгледани добре, така казва, но не и достатъчно дълго, за да ти стане досадно, преди да преминеш към следващата. Казах му, че искам всяка от тези снимки да се показва само за една секунда и да се пуснат всички без паузи между тях.

Кевин си спомни за една игра, която беше играл в началното училище през междучасията. Имаше малко блокче, на корицата пишеше „Дъга“, защото имаше трийсет жълти страници, после трийсет бледорозови, после трийсет зелени и така нататък. За да играеш играта, отваряш на последната страница и в долната й част рисуваш човече, което носи торбести шорти и е протегнало ръце. На следващата страница рисуваш същото човече, със същите торбести шорти, но сега ръцете му са леко повдигнати… съвсем малко. Правиш същото на всяка следваща страница, докато ръцете не се вдигнат над главата на човечето. После, ако още имаш време, продължаваш да рисуваш същото човече, но сега ръцете му се спускат надолу. Като завършиш, ако прелистиш страниците много бързо, получаваш нещо като елементарно анимационно филмче, което показва боксьор, който се радва след победа с нокаут — той вдига ръце над главата си, стиска ги, разтърсва ги и ги сваля.

Той потрепери. Баща му го погледна. Кевин поклати глава и промърмори:

— Нищо.

— Така че това, което искам да кажа, е, че лентата трае само около минута — каза Пап. — Трябва да гледате внимателно. Готови ли сте?

„Не“ — помисли Кевин.

— Мисля, че да — каза господин Деливън. Той все още се опитваше гласът му да звучи сърдито и раздразнено, но Кевин беше сигурен, че въпреки желанието му му става интересно.

— Добре — каза Пап Мерил и натисна копчето за пускане.

Кевин продължаваше да си повтаря, че е глупаво да се чувства изплашен. Казваше си го, но това не му помагаше ни най-малко.

Знаеше какво ще види, защото и той, и Мег бяха забелязали, че „Слънце“-то правеше и нещо друго освен да възпроизвежда един и същ образ отново и отново — като обикновен копирен апарат — не им трябваше много, за да разберат, че всяка следваща снимка показва движение.

— Виж — беше казала Мег. — Кучето се движи!

Вместо да й отговори с една от приятелските, но отегчени мъдрости, които обикновено пазеше за сестра си, Кевин беше казал:

— Наистина, така изглежда… но не може да се каже със сигурност, Мег.

— Може — каза тя. Бяха в неговата стая и той навъсено гледаше апарата. Беше седнал върху бюрото си, на което, бутнати настрани, бяха новите му учебници, които смяташе да подвързва. Мег беше огънала гъвкавото рамо на настолната му лампа, така че тя да хвърля ярък кръг светлина в средата на бюрото. Тя премести апарата настрана и сложи първата снимка — тази с петното от торта върху нея — в центъра на светлината. — Брой стълбовете на оградата между задницата на кучето и дясната страна на снимката.

— Не стълбове, а колове. — Той ги преброи. Виждаше четири и част от петия, въпреки че мършавите задни крака на кучето почти го закриваха.

— Сега виж тази.

Тя сложи пред него четвъртата снимка. Сега се виждаше целият пети кол и част от шестия. Така че той знаеше — или смяташе — че ще види смесица от много стар анимационен филм и една от онези „книжки за прелистване“, които правеше в училище, когато не знаеше къде да дене ръцете си.