Стивън Кинг - Слънчевото куче

Кевин нямаше такова намерение. Онази мисъл най-сетне беше навлязла с чудовищния си гръб в мозъка му и независимо дали това му харесваше, трябваше да я приеме.

Тя беше проста, както е прост гърбът на кит — поне за окото на човек, чиято професия не е да изучава китовете — и същевременно беше колосална.

Не беше мисъл, а проста увереност. Имаше връзка с онази странна плоскост, която винаги имат снимките от полароид, с начина, по който те показват нещата само в две измерения, въпреки че това се отнася за всички видове снимки, само че другите снимки изглеждат, като че ли поне предполагат трето измерение, дори и тези, които са снети с прост „Кодак 110“.

Всъщност нещата на неговите снимки — снимките, показващи неща, които той никога не беше виждал нито през визьора на „Слънце“-то, нито някъде другаде, изглеждаха по същия начин — плоски, непоносимо двумерни.

С изключение на кучето.

Кучето не беше плоско. Кучето не беше безизразно — нещо, което можеш да разпознаеш, но което няма емоционално въздействие. Кучето не само като че ли предполагаше три измерения, но наистина ги имаше — така, както холограмата като че ли наистина има три измерения, или някой от онези триизмерни филми, за които трябва да си сложиш специални очила, за да не виждаш двойни образи.

„Това не е полароидно куче — помисли си Кевин — и то не принадлежи на света, в който полароидите правят снимки. Това е лудост, знам, че е така, но знам също и че е истина. Какво означава това? Защо моят апарат му прави снимки отново и отново… и кой полароиден мъж или полароидна жена го снима? Дали той или тя въобще го вижда? Ако това е триизмерно куче в двуизмерен свят, може би той или тя не го вижда… не може да го види. Казват, че за нас времето е четвъртото измерение и ние знаем, че го има, но не можем да го видим. Не можем дори да почувстваме как минава, въпреки че понякога, особено когато ни е скучно, май че ни изглежда, че го чувстваме.“

Но ако се замислиш по-добре, всичко това може би нямаше никакво значение и във всеки случай тези въпроси бяха прекалено трудни за него. Имаше други въпроси, които изглеждаха по-важни — жизнени въпроси, може би дори смъртоносни.

Например защо кучето беше в неговия апарат.

Искаше ли нещо от него или просто от когото и да е? Отначало той си беше помислил, че отговорът е „от когото и да е“ и че който и да е би послужил за това, защото всеки можеше да го снима и движението с всеки път напредваше. Но онова нещо около врата му, което не беше нашийник… което имаше нещо общо с него, Кевин Деливън, и с никого другиго. Искаше ли то да му направи нещо? Ако отговорът на този въпрос беше „да“, то останалите нямаха значение, защото беше дяволски очевидно какво искаше да направи кучето. То се съдържаше в мрачното му око, в ръмженето, което се виждаше, че тъкмо започваше. Помисли си, че то искаше две неща.

Първо да избяга.

После да убива.

„Там има човек с фотоапарат, който може би дори не вижда това куче — помисли си Кевин, — а ако фотографът не може да види кучето, може би и кучето не може да види фотографа, така че фотографът е в безопасност. Но ако кучето наистина е триизмерно, може би то вижда — може би вижда кой използва моя апарат. Може би все пак това не съм аз или не съм точно аз — може би неговата цел е този, който използва апарата.“

И все пак — онова нещо беше на врата му. Какво да каже за това?

Той помисли за тъмните очи на помияра — само една злобна искра ги разделяше от глупостта. Един Бог само знаеше как това куче беше влязло в този полароиден свят, но когато беше направена снимката, то можеше да вижда навън и искаше да излезе навън, и в сърцето си Кевин вярваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие — нещото, което носеше на врата си, казваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие, огласяваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие първо, а след това?

Какво пък, след Кевин и всеки друг ще свърши работа.

Абсолютно всеки.

Това някак приличаше на още една игра, която си играл, когато си бил малко дете, нали? Беше като „великанска крачка“. Кучето се е разхождало покрай оградата. Кучето е чуло полароида — мляскащия лек вой. То се е обърнало и е видяло… какво? Собствения си свят или вселена? Свят или вселена, която толкова прилича на неговата собствена, че то е видяло или усетило, че може или поне би могло да живее и ловува тук? Нямаше значение. Сега, всеки път, когато някой му правеше снимка, кучето идваше по-близко. То щеше да се приближава все повече, докато… е, докато какво? Докато някак си се провре?