Стивън Кинг - Слънчевото куче

Кевин вдигна бойния чук и внезапно изненадан от своя гняв към апарата, за който даже не подозираше, го стовари с всичката сила, която успя да събере.

„Твърде силно — помисли си той. — Няма да улучиш, гледай поне да не удариш собствения си крак, а онова да си остане там — най-обикновено парче куха пластмаса, която и малко момче може да смаже с половин сила, а дори и да имаш късмет да не улучиш крака си, Пап ще те гледа. Няма да каже нищо — няма да има нужда. Достатъчен ще бъде и начинът, по който те погледне.“

Помисли си също: „Няма значение дали ще го улуча, или не. Това е магия, някакъв магически апарат и ти не можеш да го счупиш. Дори и ако го улучиш с чука точно по средата, той просто ще отскочи от него като куршумите от гърдите на Супермен.“

Но нямаше време, за да помисли всичките тези неща, защото чукът попадна точно върху апарата. Кевин наистина беше замахнал твърде много, за да може дори и малко да управлява чука, но имаше късмет. И бойният чук не отскочи обратно, не удари Кевин между очите и не го уби като в последния щрих от разказ на ужасите.

„Слънце“-то не се счупи — по-скоро се взриви. Навсякъде се разлетя черна пластмаса. Дълъг правоъгълник с блестящ черен квадрат в единия край — снимка, която никога нямаше да бъде направена, както предположи Кевин — политна към голата земя до дръвника и остана там, с лицето надолу.

За миг тишината беше толкова пълна, че се чуваха не само колите по главната улица, но и децата, които играеха на въже половин квартал по-далече на паркинга зад магазина на Уордъл, който беше фалирал преди две години и оттогава стоеше празен.

— Е, това е всичко — каза Пап. — Ти размаха чука като Пол Бъниан 4 4 Пол Бъниан — герой от американския фолклор, дървар със свръхчовешка сила — Б.пр. , Кевин! Бях сигурен, че ще го направиш. — После продължи, този път към господин Деливън, който събираше счупените парчета пластмаса внимателно като човек, който събира парчета от чаша, която случайно е съборил на пода и тя се е счупила. — Няма нужда да го правите. Има едно момче, което идва и почиства двора всяка седмица или през седмица. Добро момче е, да го поживи Господ!

— Тогава може да вземем лупата ви и да разгледаме онези снимки — каза господин Деливън и стана. Пусна няколкото парчета пластмаса, които беше събрал, в една ръждясала пещ за горене на смет, която стоеше наблизо, и после изтупа ръцете си.

— Съгласен съм — каза Пап.

— И после да ги изгорим — напомни Кевин. — Не забравяйте.

— Не съм забравил — каза Пап. — Ще се почувствам по-добре, ако и тях ги няма.

— Боже — възкликна Джон Деливън. Беше се навел над работната маса и разглеждаше през осветената лупа предпоследната снимка. Беше една от онези, на които предметът на врата на кучето се виждаше най-ясно; на последната снимка предметът отново се беше завъртял в другата посока. — Кевин, погледни го и ми кажи дали е това, което си мисля, че е.

Кевин взе лупата и погледна. Той знаеше, разбира се, но все пак не го разгледа само формално. Със същото очарование Клайд Томбо 5 5 Клайд Томбо (р. 1906) — астроном, открил планетата Плутон през 1930 г. — Б.пр. трябва да е разглеждал истинска снимка на планетата Плутон. Томбо е знаел, че тя е там — пресмятанията, които са показвали едни и същи изкривявания в орбитите на Нептун и Уран са направили Плутон не само възможност, но и необходимост. И все пак да знаеш, че едно нещо е там, дори да знаеш, какво е то… това не намалява очарованието действително да го видиш за пръв път.

Той отпусна пръст от копчето на лампичката и върна лупата на Пап.

— Да — каза той. — То е, каквото мислиш. — Гласът му беше толкова плосък… толкова плосък, колкото нещата в онзи полароиден свят, смяташе той, и изпита желание да се засмее. Запази звука в себе си — не защото нямаше да е уместно да се засмее (макар че той смяташе, че ще е неуместно), а защото звукът щеше да излезе… е… плосък.

Пап почака и когато му стана ясно, че ще им трябва подканяне, каза:

— Е, не ме карайте да подскачам от нетърпение, де! Какво е то, по дяволите?

Преди Кевин беше изпитал нежелание да му каже, изпитваше нежелание и сега. Нямаше причина за това, но…

„Стига си бил толкова дяволски упорит! Той ти помогна, когато имаше нужда от помощ, без значение как изкарва парите си. Кажи му и изгори снимките, и да се махаме оттук, преди всички тези часовници да са започнали да бият пет.“

Да. Ако трябваше да присъства и на това, той мислеше, че това ще бъде последният удар — щеше да полудее напълно и можеха да го закарат в лудницата, бълнуващ за полароидни светове и фотоапарати, които правят винаги една и съща снимка, но не съвсем.