Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Фотоапаратът полароид беше подарък за рождения ден — чу той себе си да казва със същия сух глас. — Това, което то носи на врата си, е друг подарък.

Пап бавно вдигна очилата си на плешивата си глава и се втренчи в Кевин.

— Мисля, че не те разбирам, синко.

— Аз имам една леля — каза Кевин. — Всъщност тя е леля на майка ми, но не трябва да й викам „бабо“, защото тя казва, че това я карало да се чувства стара. Леля Хилда. Както и да е, съпругът на леля Хилда й е оставил много пари — майка ми казва, че тя има над един милион долара — но е стисната.

Той спря и остави на баща си възможност да протестира, но баща му само кисело се усмихна и кимна. Пап Мерил, който знаеше всичко за ситуацията (всъщност в Касъл Рок и околността нямаше много неща, за които Пап да не знае поне нещо), просто запази спокойствие и изчака момчето да продължи да обяснява.

— Тя идва да прекара Коледа на всеки три години и това като че ли е единственият път, когато ходим на църква, защото тя ходи на църква. Когато идва леля Хилда, ядем много брюкселско зеле. Никой от нас не го харесва, а сестра ми едва не повръща от него, но леля Хилда много обича брюкселско зеле и го ядем. В списъка от книги за лятно четене има една книга — „Големите надежди“, и в нея има една дама, която е точно като леля Хилда. На нея много й харесва да подрънква с парите си пред роднините си. Името й е госпожица Хавишам и когато госпожица Хавишам каже „жаба“, хората подскачат. И ние подскачаме, а сигурно и останалата част от фамилията.

— О, в сравнение с чичо ти Ранди майка ти е направо стеснителна — неочаквано каза господин Деливън. Кевин си помисли, че татко му иска това да прозвучи някак цинично-забавно, но излезе нещо, пълно с дълбока горчивина. — Когато леля Хилда каже „жаба“ в къщата на Ранди, всички до един пробиват с глави покрива.

— Както и да е — каза Кевин на Пап, — всяка година тя ми изпраща за рождения ден едно и също нещо. Искам да кажа, всеки път е различно, но всъщност е едно и също.

— Какво е това, което ти изпраща, момче?

— Вратовръзка шнурче — каза Кевин. — Като тези, които носят оркестрантите в старите кънтри-състави. Всяка година тя има по нещо различно на закопчалката, но винаги е такава вратовръзка.

Пап извади лупата и се наведе над снимката.

— Гръм да ме порази! — каза той и се изправи. — Вратовръзка шнурче! Значи това било! Как не можах да го позная!

— Сигурно защото това не е нещо, което едно куче носи на врата си — каза Кевин със същия дървен глас. Те бяха тук само от около четирийсет и пет минути, но той се чувстваше, сякаш е остарял с още петнайсет години. „Най-важното е — отново и отново повтаряше мозъкът му, — че апарата го няма. Останали са само парчета. И цялото кралско войнство, и всички хора, които правят фотоапарати във фабриката за полароиди в Шенектади не могат да го сглобят отново.“

Да, и трябваше да благодари на Бога. Защото това беше краят. Що се отнасяше до Кевин, ако той отново се срещнеше със свръхестественото, преди да стане на осемдесет години, това щеше да е твърде скоро за него.

— Освен това тя е много малка — отбеляза господин Деливън. — Аз присъствах, когато Кевин я извади от кутията и всички знаехме какво е. Единствената загадка беше каква щеше да бъде закопчалката тази година. Все си правехме шеги за това.

— А какво има на закопчалката? — попита Пап и отново се взря във фотографията… или поне се вторачи в нея. Кевин би се заклел пред всеки съд в страната, че да се взреш в снимка от полароид не е възможно.

— Птичка — каза Кевин. — Сигурен съм, че е кълвач. И кучето на снимката носи точно това на врата си. Вратовръзка шнурче с кълвач на закопчалката.

— Господи! — каза Пап. По свой собствен начин той беше един от най-добрите актьори на света, но нямаше никаква нужда да симулира изненадата, която изпита сега.

Господин Деливън рязко събра накуп всички снимки.

— Да хвърлим всички тези проклети неща в печката — каза той.

Когато Кевин и баща му се прибраха вкъщи, беше пет и десет и започваше да ръми. Двегодишната Тойота на госпожа Деливън не беше в двора, но тя се беше прибирала и пак беше излязла. На кухненската маса имаше бележка, закрепена между солта и пипера. Когато Кевин я разгъна, от нея изпадна десетдоларова банкнота.

На бриджа Джейн Дойън ме покани да отидем с Мег и да вечеряме с нея в „Бонанса“, докато съпругът й е в командировка в Питсбърг и й е скучно сама вкъщи. Аз й казах, че ще се радвам. Особено Мег. Знаеш колко обича да се чувства „едно от момичетата“! Надявам се, че нямаш нищо против да ядеш в „самотно великолепие“. Защо не си поръчаш пица и нещо за пиене, а когато баща ти се прибере, той също ще си поръча нещо. Той не обича претоплена пица и знаеш, че ще иска две-три бири.