Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Това е глупаво — промърмори той. — Никога не би се провряло.

— Какво? — попита баща, му, сепнат от собствените си размишления.

— Нищо — каза Кевин. — Просто си говорех сам…

Тогава, отдолу, приглушено, но разбираемо те чуха как Пап Мерил вика със смесица от ужас, раздразнение и изненада:

— Изсрах се на метеното! По дяволите!

Кевин и баща му се спогледаха изненадани.

— Да отидем да видим какво се е случило — каза баща му и стана. — Надявам се да не е паднал и да си е счупил ръката или нещо такова. Искам да кажа, част от мен се надява да е така, но… нали разбираш.

Кевин си помисли: „А ако е правил снимки? А ако онова куче е долу?“

В гласа на стареца не беше прозвучал страх и, разбира се, на практика не беше възможно куче, което изглежда като средна по големина немска овчарка, да успее да излезе през апарат с размерите на „Слънце 660“ или от някоя от снимките, направени с него. Със същия успех можеше да се прекара камила през иглено ухо.

И все пак, докато следваше баща си по стълбите към мрачния панаир долу, той почувства страх и за двамата — за тримата.

Докато слизаше по стълбите, Пап Мерил беше щастлив като мида при силен прилив.

Той се беше приготвил, ако му се наложи, да направи смяната пред очите им. Можеше да възникне проблем, ако беше само момчето, което едва след година щеше да започне да мисли, че знае всичко, но таткото на момчето — о, да се измами този приятен човек нямаше да бъде по-трудно, отколкото да откраднеш биберон от бебе. Беше ли разказал той на момчето за кашата, която бе забъркал едно време? По начина, по който момчето го гледаше — нов, внимателен начин — Пап съдеше, че вероятно му беше разказал. И какво друго беше казал бащата на сина си? Е, ще видим. „Разрешава ли ти да му викаш Пап? Това означава, че планира да те изиграе.“ Това първо. „Той е змия, скрита в тревата, синко.“ Това второ. И, разбира се, накрая имаше и награда: „Остави ме аз да говоря, момче. Аз го познавам по-добре от тебе. Само ме остави да се оправя с всичко сам.“ Хора като Деливън бяха за Пап Мерил това, което за някои хора беше едно голямо хубаво блюдо с пържено пиле — меко, вкусно, сочно и само се отделя от костите. Някога самият Деливън беше бил малко повече от дете и никога нямаше да разбере, че не Пап беше сложил пръста му там, където скърца вратата, а той сам. Този човек можеше да отиде при жена си и тя щеше да поизстиска старата си побъркана леля, която беше тъпкана със стодоларови банкноти, и Деливън щеше да бъде в немилост за известно време, но после тя щеше да му прости. Той не само не беше видял нещата така — въобще не ги беше видял. И сега само заради идиотското време, което идваше и си отиваше без никаква помощ от никого, той си мислеше, че знае всичко, което има да се знае за Реджиналд Марион Мерил.

Което беше точно това, което искаше Пап.

Ами да, можеше да размени единия апарат с другия направо пред бащата и Деливън никога нямаше да види нищо — толкова беше сигурен, че познава стария Пап.

Но така беше по-добре.

Човек никога не си определя среща с късмета — той има навик просто да не идва, когато хората най-много се нуждаят от него. Но ако ти се изпречи на пътя сам… е, разумно е да пуснеш всичко, което държиш, и да се погрижиш за него — да го нахраниш и напоиш, колкото можеш по-обилно. Късметът винаги се отплаща, ако се отнасяш добре с него.

И така, той бързо отиде до работната маса, наведе се и извади отдолу полароида „Слънце“ със счупения обектив. Сложи го на масата, извади халка с ключове от джоба си (след като бързо погледна през рамо, за да се увери, че никой от двамата не е решил все пак да слезе) и избра малък ключ, с който се отваряше заключеното чекмедже, което заемаше цялата лява страна на масата. В това дълбоко чекмедже имаше известен брой златни жълтици, албум с марки, в който най-малко ценната имаше цена шестстотин долара според последния каталог за марки „Скот“; колекция от монети, която струваше приблизително деветнайсет хиляди долара, две дузини лъскави снимки на жена с притворени очи, която имаше полова среща, с шотландско пони, банкноти на сума малко над две хиляди долара.

Парите, които той съхраняваше в най-различни тенекиени кутии, бяха пари от върнати заеми. Джон Деливън би разпознал банкнотите. Всичките бяха смачкани десетачки.

Пап прибра апарата „Слънце 660“ на Кевин и върна халката с ключове обратно в джоба си. После бутна апарата със счупения обектив от ръба на работната маса (отново) и извика достатъчно високо, за да могат да го чуят: